Той се засмя и продължи по коридора. Не, дори и директорът на Проекта Шпац не би имал наглостта да се противопостави на пряка заповед от принц Юан.
Ким лежеше по гръб в басейна със затворени очи. Беше късно и в басейна нямаше никого, но от спортната зала в съседство се чуваше дрезгаво съскане и сумтене на мъже, които тренираха на уредите.
Известно време просто плуваше във водата — за първи път през този ден се беше отпуснал да си почине. После се преобърна и зарита с крака, като поглеждаше към камерите горе.
Дори и тук ли го наблюдаваха? Усмихна се и потопи лице във водата, след това вдигна глава и над водата се разхвърчаха пръски. Почти сигурно. Дори и като пикаеше, го следяха с камера. Такъв си беше Шпац — изобщо не беше нетипичен случай. Мнозина бяха като Шпац. Градът ги отглеждаше със стотици хиляди.
Придърпа се нагоре, седна на перваза и лениво замаха с крака във водата. Откакто се помнеше, беше под наблюдение — това беше кажи-речи задължителното условие за съществуването му, но никога не му беше харесвало. В най-добрия случай го използваше, както и сега, като стимул, опитвайки се да преодолее ограниченията, които му налагаше.
В това отношение докладваното за него беше вярно. Именно в това отношение Глината наистина го беше оформила — беше хитър. И не само хитър, но и изобретателен в своята хитрост, сякаш самата прямота на ума му — онази негова страна, която веднага схващаше същността на дадено нещо и я използваше — се нуждаеше от тази другата, „изкривената“ част, за да може да функционира. Усмихна се и се загледа надолу — отново, както винаги, се зачуди как ли тълкуват усмивките му, какво ли си мислят, като го видят да се усмихва ей така… или ей така… Вдигна очи; погледна право в камерата. „Какво виждате, ши Шпац? Дали представата ви за мене има някаква връзка с онова, което наистина представлявам?“
„Не — отговори си. — Изобщо няма връзка.“ Но Шпац нямаше представа какво щеше да представлява Чун Куо, ако Проектът успееше. Него го беше грижа единствено за собственото му положение на голямата обществена стълба и дали се издига или слиза надолу. Нищо друго нямаше значение.
Ким протегна врат, след това се прозина. През последните няколко нощи беше спал малко — опитваше се да се добере през мрежата от подробности до сърцето на проблема.
Какво щеше да представлява Чун Куо, ако всички имаха жици в главите?
Беше прекарал през ума си най-различни сценарии. Например: Седмината можеха да ограничат използването на жици до известни престъпници и политически дисиденти. Или другата крайност: да сложат жици в главите на всички, дори и на жените и братовчедите си. И не само това. Какво точно щяха да представляват жиците? Щяха ли да се задоволят с това, да ги използват като метод за наблюдение над огромното население на Чун Куо или щяха да се опитват да променят поведението му чрез тях?
Тази, последната мисъл доста го тормозеше, защото жицата имаше много по-голям потенциал за манипулация, отколкото си представяше Ли Юан. Щом някой започнеше да бърника в човешкото съзнание, нямаше граница за незабележимите промени, които можеше да направи в него. Беше възможно — дори беше съвсем просто — то да бъде отвличано и отклонявано, да се създадат милиони личности въз основа на един-единствен ментален модел и целият човешки вид да бъде направен послушен, плах, лишен от творческо въображение. Но това по-лошо ли беше от онова, което и без това ставаше? Можеше да се спори дали Чун Куо — огромният град-утопия на Цао Чун — е било създадено тъкмо с тази цел: да скопи Човечеството, да държи този страшен звяр зад решетките си. В тази светлина и тази последна крачка — планът да се сложи жица в главата на всеки индивид — беше просто усъвършенстване на същата тази идея. Само ограниченията се бяха оказали недостатъчни. Решетките не стигаха. Сега трябваше да поставят решетките — стените — вътре в хората, иначе щяха да станат свидетели на това, как рухва цялото огромно здание. Тази мисъл го тревожеше.
Срещу това поставяше три неща: „дългът“ си към Ли Юан, увереността си, че с него или без него това ще стане, и последно — чисто и просто предизвикателството.
Беше се опитал да се убеждава сам, че на никого нищо не дължи, но истината беше друга. Съдбата му досега винаги беше в ръцете на другите. И не беше ли така с всички? Не зависеше ли дори най-основното нещо — съществуването на човека — от разбирателството на онези, с които живееше; от тяхното съгласие той да съществува! Не беше ли го научил още в Глината? Нито един човек не беше истински свободен. Никой нямаше никакви други права освен тези, които му даваха околните. Трябваше да се признае на Ли Юан това, че принцът поне беше прозрял колко е ценен той и му беше дал възможност. Не заслужаваше ли някаква отплата?