Спусна се по голямото стълбище и спря сред мрака на фоайето. Плочките под голите й стъпала бяха студени. Отново проблесна светкавица и оцвети ослепително огромния прозорец с тъмни стъкла в дъното. Последва мрак — гъст, криещ заплахи — който се изпълни с яростния тътен на мощна гръмотевица.
Продължи — вървеше опипом към вратата в дъното на фоайето. Обикновено я държаха заключена, но точно сега беше отворена. Спря се. Трепереше. Тук, зад дебелия каменен зид на външната стена, беше спокойно и почти тихо — само приглушеният тътнеж на далечни гръмотевици тревожеше тъмнината. Когато блесна нова светкавица, тя отвори вратата и се заизкачва нагоре към кулата.
Шумът на бурята веднага се засили. Изкачваше се по тясното вито стълбище в мрака, протегнала напред лявата си ръка, подпираше се на стената. Стигна до стая, каквато не беше виждала никога преди. Запристъпва сляпо към средата, далеч от дупката в пода, после застина на място, щом тесният прозорец отляво светна и стаята се обля в ослепителна светлина. Гръмотевицата избухна в тясното пространство и на мигновената ярка светлина на светкавицата успя да мерне оскъдна мебелировка.
Забеляза за миг образа си в огледалото отсреща — мъничка фигурка сред почти празната стая. Силуетът й се очерта в изгарящата светлина — плътна сянка покриваше лицето й; беше вдигнала едната си ръка, сякаш за да се защити от гръмотевицата, а черният квадрат на дупката в пода — там, където излизаше стълбището — беше точно зад нея.
Тръгна нататък, напипа стъпалата в мрака и изведнъж отново подскочи, щом една внезапна светкавица освети стълбището.
Приближи се до прозореца и долепи лице о стъклото. Беше студено, осеяно с прозрачни капки като мъниста. Дървените дъски под стъпалата й бяха гладки и хладни. Вятърът и дъждът трополяха по стъклото. После сякаш огромна ръка стисна сградата и я разтресе. Кулата като че ли оживя. Жива, както беше жива и тя. Притисна ръце към дървената рамка на прозореца и се втренчи навън — чакаше всеки удар на светлината, всяко изръмжаване на стихийната ярост.
Щом прозорецът светна отново, тя се извърна и се огледа. В другия край на стаята в стената беше вградена метална стълба. Над нея имаше капандура — квадратна, здраво вкопана в тавана. Втренчи се в нея за миг, след това се дръпна от прозореца.
Спъна се и падна във внезапно нахлулия мрак, после пак се изправи на крака и тръгна с протегнати напред ръце. Най-накрая дланите й опряха о гладкия, студен камък. Заопипва сляпо стената, ругаейки тихичко под нос, след това ръцете й напипаха метал и тя се заизкачва по стълбата.
Беше се изкачила доста високо, когато блясъкът на нова светкавица освети стаята. Бутна с длани огромната капандура и тя изтрака, а гръмотевицата разтресе къщата. Потръпна — мощта на бурята я беше уплашила. После подпря с едното си рамо капандурата и натисна, докато капакът най-накрая поддаде.
Изведнъж се намери навън. Дъждът се изливаше върху й, вятърът скубеше жестоко косата й. Тънката й нощница подгизна.
Измъкна се на покрива, в полумрака, и тръгна към парапета. Резкият студ, бесният гняв на вятъра я сковаваха. Ръцете й се вкопчиха в металната релса. Небето блесна и тя погледна надолу. Долу под нея морето сякаш се гърчеше и кипеше, после изхвърли огромен прозрачен воден юмрук към скалите в основата на кулата. Разхвърчаха се пръски и се вдигнаха чак до нея, сякаш по сигнал яростен стихиен рев изпълни въздуха и я разтресе до кости. И след това мрак. Гъст, тежък мрак, изпълнен с яростта на бурята.
Сега дишаше дълбоко, на пресекулки. Сякаш бурята беше част от самата нея. Всеки път, когато светкавица блеснеше и разцепеше небето, усещаше как през нея преминава трепет — от главата до петите, остър като разцепен лед. А когато проехтеше гръмотевицата, отекваше в костите й и избухваше така внезапно, че я караше да трепери в трескава наслада.
Потръпна — челюстите й бяха здраво стиснати, очите — разширени, ръцете и краката й трепереха от някаква странна, неочаквана радост. Вода се стичаше на талази по лицето и врата й, миеше я, пречистваше я, а отдолу морето ревеше и бушуваше, вреше и се пенеше покрай скалите. Гласът му — писък на неизказана болка — се сливаше с небето.
— Джелка!
Чу, че някой далече долу я вика. Ревът на бурята почти го заглушаваше. Обърна се и погледна към отворения капак. В първия момент не можа да разпознае силуета, после дойде на себе си. Чичо й Джон…
Викът отново се разнесе — този път по-близо. Идваше точно под нея.
— Джелка? Горе ли си?
Тя се обърна и изкрещя — едва успяваше да надвика тътена на бурята:
— Тук съм! Всичко е наред!