Погледна отново към морето — трепереше, цялото й тяло се тресеше. Чакаше следващия проблясък, следващия внезапен, разтърсващ взрив. И щом го дочака, се обърна и го видя — главата му се подаваше от отвора с разширени от страх очи.
— Какво, в името на небесата, правиш тук, Джелка?! Слизай веднага! Опасно е!
Тя се разсмя — бурята я беше обзела цялата.
— Прекрасно е!
Забеляза как той потръпна. Гледаше я умолително.
— Слез! Моля те, Джелка! Много е опасно!
Вятърът виеше и караше дъха й да секва, заливаше кулата с огромни вълни от дъжд. А след това избухна мощен гръм — по-силен от всички предишни — и хълмът отдясно избухна в пламъци.
За миг отблясъкът на светкавицата продължи да трепти пред очите й. Потръпна — гледката пред погледа й я изпълваше със страхопочитание.
Седем бора бяха пламнали! Огромни криле от пламък се издигаха в мрака, съскаха, там, където се срещаха и се бореха с изливащата се от небето вода, виеше се дим. Скръцна със зъби. Полазиха я студени тръпки. Ала огънят все така си бушуваше — сякаш дъждът нямаше сила да го овладее.
Обърна се, втренчи поглед в чичо си, а след това изтича към него залитайки и се остави да й помогне да слезе долу. Той я притисна към себе си и здраво я прегърна. Тя усещаше как той трепери. После се наведе, вдигна халата, който беше донесъл, и наметна раменете й.
— Мокра си до кости! — гласът му беше измъчен. — Богове, Джелка, какво си мислеше, че правиш?! Не знаеш ли колко е опасно?!
Гледката на горящите дървета я беше отрезвила.
— Не — отговори тя тихо. Сега я тресеше — току-що бе осъзнала колко й е студено всъщност. — Беше толкова…
Млъкна и се остави да я поведе надолу, като я обсипваше с упреци.
Помогна й да слезе, после се дръпна и тръгна след нея по коридора. Лампите светеха. В далечния му край, в основата на голямото стълбище, чакаше леля й. Загриженият й поглед сякаш отразяваше погледа на съпруга й.
— Всичко е наред — обади се Джелка. — Не можех да заспя. Бурята… исках да я видя.
Джон кимна. Спогледа се с жена си. След това прегърна Джелка през раменете.
— Разбирам, миличка, но наистина беше опасно. Ако беше паднала?
Но Джелка мислеше само за могъществото на бурята, за това, как сякаш се беше сляла с нея, как всяка внезапна ослепителна светкавица и всеки разтърсващ гръм я караха да се чувства жива, до болка жива. Още беше пред очите й — яростно разпененото море там долу, огромното небе, простряло се горе като гигантска синева, въздухът, тръпнещ от гласове.
— Има чисти дрехи в банята — обади се тихо чичо й и я стисна за рамото. Тя се отърси от своя унес. — Иди да се преоблечеш и идвай в кухнята. Ще ти препека филийки и ще сложа ча. Ще поседим, ще си поговорим.
Погледна към жена си и лекичко я подкани с жест да ги остави сами. След това отново погледна Джелка и се усмихна.
— Хайде, отивай. Виждам, че няма да заспиш, докато тази буря най-после не утихне.
Тя го послуша. Щом се върна в кухнята, застана до прозореца и се втренчи през стъклото в разлюлените от бурята води на пристанището. Чичо й се суетеше около чая.
— Заповядай — той й подаде стара пръстена чаша, пълна догоре с ча. От чашата се вдигаше пара. След това застана до нея, втренчи се навън и се засмя тихичко.
— И аз съм го правил, знаеш ли — когато бях много по-млад. И майка ти беше като тебе, Джелка. Кнут така и не успя да го проумее. Щом се надигнеше буря, той се завиваше през глава и се опитваше да я проспи — сякаш не беше нищо повече от някаква досада. Но тя беше същата като тебе. Искаше да види. Искаше да бъде там, навън, в самото сърце на бурята. Според мене сигурно би се хвърлила във водата, ако не знаеше, че със сигурност ще се удави.
Пак се засмя и я погледна. Джелка го слушаше като омагьосана.
— Каква беше тя? Искам да кажа, що за човек беше всъщност?
Той кимна към голямата маса, скована от бор. Седнаха — той — на огромния стол в селски стил, тя — на пейката до него. Тежкият халат се диплеше по раменете й.
— Така е по-добре. Направо се просмуква в костите ми! Влагата. Промените в налягането… — той се усмихна и сръбна от чая. — Но не за това искаше да ти говоря, нали? Искаше да ти разкажа за майка ти…
Той поклати бавно глава.
— Ех… откъде да започна? Какво да вземем за начало? — погледна я и очите му се натъжиха. — О, тя много приличаше на тебе, Джелка. Съвсем същата като тебе беше… — дълга въздишка се отрони от устните му, след това той се наведе напред и сплете едрите си, широки длани върху масата. — Ще започна с първия миг, когато я видях — там, на скалите в устието на пристанището…
Тя седеше и го слушаше със зяпнала уста. Почти не смееше да си поеме дъх. Ча в чашата й изстина, но тя продължаваше да слуша, сякаш гледаше през някаква врата към миналото.