Към друг свят. Към някакво време, преди тя да е съществувала. Към място, едновременно познато и напълно чуждо. Онзи свят, който всяко дете можеше само да си представя, без да бъде част от него. И все пак — как копнееше да види всичко онова, за което говореше чичо й; как копнееше да се върне във времето и да види онова, което беше видял той.
Почти можеше да го види. Майка й, която бавно извръща глава на светлината на камината, танцува в такта на песен, която чува само тя и никой друг, на пръсти, разперила ръце, и мечтае… Или по-късно — майка й в напреднала бременност — носи самата нея в утробата си — застанала е на вратата на същата тази кухня и се усмихва…
Обърна се — ала там нямаше никого. Само празната врата. Затвори очи и продължи да слуша, но там отново нямаше нищо — нищо освен бурята вън. Не можеше да го види — не и така, както е било. Дори и със затворени очи вече не виждаше нищо.
Призраци. Миналото беше пълно с призраци. Образи от тъмната страна на съзнанието.
Минаха часове. Бурята утихна. А след това бледа зора озари далечния край на морето, отвъд пристанището и хълмовете. Тя гледаше как светлината й става все по-ярка. Вече се чувстваше уморена, доспиваше й се.
Чичо й стана и леко я докосна по рамото.
— Лягай си, детето ми — подкани я тихо. — Баща ти пристига утре.
Дълбоко разположеният телескоп в Хайлброн беше на повече от сто и петдесет години. Големите сателитни обсерватории в края на Слънчевата система го бяха превърнали почти в ненужен, ала той все още беше популярен сред много астрономи, защото в идеята да се навлиза дълбоко в земята, за да се наблюдават звездите, имаше някаква любопитна, парадоксална привлекателност.
— Странно е — Ким се обърна към Хамънд. Двамата слизаха с асансьора надолу, дълбоко под земята. — Сякаш се връщам.
Хамънд кимна.
— Но не се притесняваш, надявам се?
— Не… — Ким се загледа замислено нанякъде, после се усмихна. — Просто ми е странно и това е. Все едно ме спускат в кладенец.
Асансьорът забави ход, подскочи и спря. Обезопасените врати се отвориха със свистене и те излязоха навън. Двамата униформени стражи ги поздравиха.
— Влизайте там — единият посочи надясно. Влязоха. Беше помещение за обеззаразяване. Десет минути по-късно излязоха — кожата ги смъдеше, специалните дрехи, прилепнали към тях, ги притесняваха. Един служител ги посрещна и ги поведе по тесен, ярко осветен коридор към комплекса от лаборатории и наблюдателници.
В шахтата Хайлброн имаше четири телескопа, но само един можеше да се използва по всяко време — огромна въртележка, вградена в скалата, върху която бяха монтирани четири огромни лещи. Един от учените изследователи — младеж на двайсет и няколко години — им служеше за гид: разведе ги из комплекса, като през цялото време развълнувано говореше за последните открития. Сега в Хайлброн се правеха малко открития — обсерваториите в края на Слънчевата система бяха пионерите на новите изследвания — но въпреки всичко Хайлброн вършеше добра работа. Тук се проверяваха и се обобщаваха подробностите, сверяваха се всички онези данни, които в крайните лаборатории нямаха време да обработват.
Хамънд слушаше учтиво. Ентусиазмът на младежа му беше забавен. Но за Ким всичко беше по-различно: той споделяше вълнението на младежа. За Ким думите бяха живи, кипящи от покълващ живот. Докато го слушаше, се усети, че иска да знае много повече от онова, което беше научил досега. Искаше да го проумее в цялост.
Най-накрая гидът им ги въведе в една от полусферичните наблюдателни зали, настани ги в кресла и им демонстрира как се използва изследователската апаратура.
След като приключи с обяснението, той се поклони и ги остави да работят.
Ким погледна към Хамънд.
— Не, Ким. Принц Юан уреди всичко това заради тебе.
Ким се усмихна, наведе се напред, дръпна контролното табло в скута си и загаси осветлението.
Чувстваше се така, сякаш бе вън, в откритото пространство. Плаваха високо над света и нощното небе ги обгръщаше отвсякъде. Но това беше само началото. Компютърната графика преобразяваше наблюдателната зала в каюта на космически кораб с кресла. Оттук можеха да пътуват накъдето си поискат сред звездите: към далечни галактики в другия край на Вселената или към по-близките, по-добре изучени звезди; заобикаляха ги, движеха се из техните планетни системи. Разстоянието почти нямаше значение, а релативните закони на физиката нямаха власт. Можеше да прекосиш небесата за секунда. Беше потресаващо да гледаш как звездите се втурват покрай теб с такава невероятна скорост и как проблясват в ъгълчето на окото ти като прашинки. Отначало просто се втурваха ту насам, ту натам със смях и се радваха на шеметните гледки в залата. После се върнаха на Земята — в нощното небе.