— Паяжина… — намръщи се Хамънд, после разтърси глава, разсмя се и стисна ръката на Ким в своята. — Паяжина, надявам се. Ти си луд — случайно да го знаеш, Ким Уард? Луд!
— Не съм луд, Джоел. Може да съм малко тра-ла-ла, но не съм луд.
Беше последният й ден на острова. Спа до късно и се събуди гладна. Сега се разхождаше по обраслите с дървета склонове около къщата, а Ерки я следваше като сянка. Денят беше хладен и свеж. Бурята беше измила въздуха и небето, което надничаше през високите черни стволове на боровете, беше идеално синьо, без нито едно петънце.
В края на полянката се обърна и погледна младия телохранител. Той вървеше разсеяно, забил поглед в земята, пушката му висеше отпусната от лявото рамо.
— Чу ли я?
Той вдигна поглед усмихнат.
— Кое да съм чул?
— Бурята…
Той сви рамене.
— Май съм я проспал.
Тя се вгледа в него за миг, после се обърна. Точно пред нея пожарът беше прогорил голям кръг сред дърветата. Навсякъде бяха разпръснати овъглени клони. На не повече от крачка от нея земята беше черна. Тя вдигна поглед. Дърветата, които ограждаха черния кръг, до едно бяха опърлени от пламъците, клоните им се бяха съсухрили. Погледна надолу и пристъпи напред, в кръга.
Тъмният слой от въглени изхрущя и се разсипа в прах под подметките й. Направи още една крачка — усети как чернилката поддаде леко под тежестта й, след което тя спря и се огледа. Ако затвореше очи, картината веднага щеше да се появи — пламъците, които се издигаха нагоре в мрака толкова ярки, че сякаш подпалваха нощното небе, димът, който се виеше над тях, съскането там, където се сблъскваха с леещите се потоци вода.
Сега тук имаше само пепел. Пепел и овъглените пънове на седемте дървета, които оформяха разкривено „Н“ в средата на кръга. Приближи се до най-близкото и го побутна леко с върха на ботуша си. То се разпадна и след него не остана нищо.
Направи пълен кръг, като се оглеждаше, после потръпна благоговейно пред покоя, пред пустинността, обзели това място. Беше видяла яростния блясък и рев на божието докосване; сега тя беше застанала вътре в отпечатъка му. Унищожителната сила на бурята й бе напомнила за собствената й незначителност. И все пак за миг се беше сляла с нея; мислещото й „аз“ се беше разтворило изцяло в бушуващата около нея стихийна ярост.
Приклекна, протегна ръка и докосна с пръст черната мека разпадаща се повърхност, след това го вдигна към устните си и близна мрака. Имаше кисел, неапетитен вкус. Избърса пръсти в коляното си, изправи се и продължи, докато най-накрая се намери в самия център на огромния кръг.
— Куан Ин! Какво се е случило тук?!
Тя се обърна и погледна към Ерки. Той беше застанал в края на кръга с очи, разширени от учудване.
— Светкавицата — обясни тя просто, но веднага забеляза, че той не я разбира. „Естествено — помисли си, — че ти я проспа, нали? Същият като баща ми… като всички — носиш Града вътре в себе си, където и да се намираш.“
Обърна се и погледна надолу. Тази вечер след вечеря баща й се връщаше да я прибере. Въздъхна. Радваше се, че ще види баща си, и все пак мисълта да се върне в Града внезапно беше започнала да й се струва истинска анатема. Огледа се — отчаяно се стремеше за последен път да обхване с поглед всичко, да го запази в паметта си, в случай че…
Потръпна, но след това доведе мисълта докрай. В случай че никога не се върне тук.
Кошмарите вече не я преследваха, тримата мършави мъже вече не идваха на брега на езерото и не впиваха подигравателни погледи в нея. Но въпреки това заплахата си оставаше. Тя беше дъщеря на маршал и докато той беше важен за танга, животът й оставаше в опасност.
Сега го разбираше: виждаше го съвсем ясно, сякаш умът й се беше прояснил също като небето. Те не бяха дошли за баща й. Не. Бяха дошли за нея. Защото смъртта й щеше да остави баща й опустошен, емоционално непълноценен, мъртвец в униформа на маршал.
Да, сега го виждаше ясно. Виждаше как смъртта й би предизвикала рухването на баща й. А ако рухнеше най-важният камък, кой щеше да поддържа арката?
Познаваше слабостите на баща си; знаеше, че той притежава четири-пет качества, които Сун Цу смята за опасни в характера на един генерал: храбростта му често граничеше с безразсъдство; беше импулсивен, бързо се палеше и ако го провокираха, се захващаше с дадено нещо, без да обмисли трудностите; чувството му за чест беше деликатно и го оставяше открит за фалшиви обвинения; и последно — беше способен на дълбоко съчувствие. Срещу тях тя изправи силните му качества, главното от които беше верността, която внушаваше на подчинените си. Както беше казал Сун Цу в десетата книга на изкуството да се води война: „Тъй като такъв генерал смята войниците си за свои деца, те биха тръгнали след него към най-дълбоките долини. Той ги смята за свои собствени любими синове и те са готови да умрат с него.“