— Чухте ли какъв слух се носи? — обади се един от мъжете. Говореше съвсем тихо. — Казват, че Пин Тяо се опитали да я убият.
Ким се намръщи.
— Не са го съобщавали по новините.
— Не — обади се друг със заговорнически глас. — Няма и да го съобщят. Точно сега искат всички да вярват, че всичко е съвсем спокойно и е под техен контрол. Обаче чух, че… ами разправят, че цял техен отряд нападнал апартамента на маршала. Убила шестима от тях, преди да се намеси баща й!
Ким усети как по гръбнака му пролази странна тръпка на вълнение — а може би беше страх? Погледна Хамънд.
— Как й е името?
Хамънд се намръщи.
— Не съм много сигурен… Май Джукка или нещо такова…
— Джелка — поправи го един от мъжете. — Джелка Толонен.
Джелка. Той потръпна и заби поглед в земята. Да, името много й отиваше. Като име на митична героиня…
— Какво става тук?
Ким погледна Шпац в очите.
— Нищо — отговори той. — Съвсем нищо.
— Добре. Отивай си тогава, Уард. Засега не ми трябваш повече.
Той се поклони леко, като се мъчеше лицето му да не изразява абсолютно нищо, но вътрешно беше обзет от въодушевление. Шпац нямаше друг избор, освен да го доведе в лабораторията, докато маршалът беше на посещение, и Ким се възползва по възможно най-добрия начин — извикваше файлове, задаваше въпроси и накрая успя да се информира възможно най-пълно за целия ход на разработката. И все пак докато вървеше по коридора към стаята си, той усети, че мисли не за Проекта, а за момичето. Коя беше тя? Що за човек беше? Как ли звучи гласът й, когато говори? Как ли се променя лицето й, когато се смее?
Спря на вратата — спомняше си как тя стоеше там, до баща си, и жадно оглеждаше всичко с дълбоките си сини очи. А после за миг очите им се бяха срещнали и тя се бе намръщила. Като че ли…
Той потръпна, след това поклати глава, опря длан о ключалката и прекрачи прага. Не, не беше възможно. Беше само неговото въображение. И все пак… ами за един съвсем кратък миг тя като че ли го беше видяла. Не само такъв, какъвто изглеждаше — а неговото най-вътрешно „аз“.
Усмихна се — сигурно си въобразяваше. После седна на леглото и се огледа. „Как би ти се сторило това, Джелка Толонен? — зачуди се. — Ще ти се стори твърде чуждо, сигурен съм. Твърде безцветно. Твърде затворено.“
Да, тя не беше като него. Беше от Първо ниво: влиятелна, изтънчена, богата. Без съмнение беше влюбена във фините дрехи, в танците, в операта и в галантните млади офицери. Беше абсурд дори да си мисли, че…
И все пак си го мислеше.
Затвори очи и отново я видя: толкова висока, изправена, съвършено сложена, кожата й — толкова чиста и бяла, косата й — златна, очите й… Щом си спомни очите й, дъхът му секна. Да. Като очи на митична героиня.
Глава 11
Господар на света
Цу Ма се бе изправил на тревистия хълм, загледан на юг. Над него, зад гърба му, беше разрушеният манастир. Виждаше я в далечината — мъничка фигурка под огромното безоблачно небе. Пришпорваше коня си по тесния път между скалите. За миг я изгуби от поглед — беше се скрила зад огромната канара на входа на долината — после се появи отново — сега беше по-близо. Черната й коса беше разпусната и се ветрееше зад нея. Тя се приведе напред на седлото и се заизкачва по дългия стръмен път.
Цу Ма погледна надолу и въздъхна. През последните седмици се бяха срещали няколко пъти тук и всеки път правеха любов въпреки решимостта му да я отхвърли и всичко отново да бъде както трябва. Но този път беше по-различно. Този път трябваше да сложи край. Да се раздели с нея, преди някой да ги беше разкрил.
Все още беше влюбен в нея — нямаше как да го отрече. Но само любовта не стигаше, сега го знаеше; защото тази любов — любов, започнала със страст и объркване — се беше превърнала в мъчение, разсейваше го всеки миг и накрая той усети, че или трябва да сложи край, или да полудее. Не можеше да срещне Ли Юан или баща му, без да изпита желание да се хвърли в краката им и да моли за прошка за греха, който имаше пред тях двамата.
Значи край. Докато все още беше във властта му да сложи край.
Гледаше я как се приближава, вече я чуваше как подвиква на коня; видя я как се изправи на седлото и започна да се оглежда за него, после вдигна ръка за поздрав. Той неуверено й върна жеста и се стегна при връхлетялата го мисъл. Последния път се бяха изкачили на хълма заедно, ръка за ръка, след това бяха влезли в разрушения храм и бяха лежали върху наметалото му голи, а ръцете и устните им пируваха. Сега сладостта на този спомен го измъчваше като захар върху болен зъб. Изстена и сви юмруци. Но въпреки всичко членът му се размърда, а сърцето заблъска в гърдите му.