На Фест никога не му се беше носила славата на особено дискретен, но този път думите му явно бяха обидили Еберт. Той изгледа Фест кръвнишки.
— Това си е моя работа! — отряза го. — Не си ли съгласен?
Усмивката на Фест замръзна. Той се облегна назад и поклати глава — изведнъж като че ли беше поизтрезнял.
— Прости ми, Ханс. Не исках да… — млъкна и наведе глава.
Еберт го гледа втренчено още миг, после се огледа и се усмихна.
— Извинете приятеля ми, чун цу. Мисля, че е попрекалил — и отново погледна към Фест. — Според мене е най-добре да се прибираш, Фест. Одън може да те заведе до вас, ако искаш.
Фест преглътна и поклати глава.
— Не, ще се оправя. Не е далече — той пак погледна Еберт в очите. — Наистина, Ханс, изобщо не съм искал да те обидя.
Еберт се усмихна пресилено.
— Всичко е наред. Разбрах. Просто си пил прекалено много, това е.
— Да… — Фест остави чашата си и със залитане се изправи на крака. Отдръпна се назад почти театрално и се поклони на всички подред.
— Приятели…
Когато Фест си тръгна, Еберт се огледа и леко снижи глас:
— Простете ми, задето бях толкова рязък с него, но той понякога забравя къде му е мястото. Предполагам, че е въпрос на произход. Баща му се е изкачвал сам по нивата и понякога маниерите му… — той разпери ръце. — Е, знаете как е.
— Разбираме — Паншин го докосна по рамото. — Но се боя, че дългът зове и мене, колкото и да ми се иска да седя тук с вас цял следобед. Може би не би имал нищо против да ми се обадиш някой път, Ханс? Да вечеряме заедно?
Ханс пусна широка усмивка.
— С удоволствие, Антон. Уговори се с моя адютант. Тази седмица съм зает, но следващата…
Постепенно компанията се разпадна — всички офицери хванаха своите си пътища и накрая на масата с Еберт остана само Одън.
— Е? — попита Одън след малко, щом забеляза как се е умислил Еберт.
Еберт вдигна глава, загризал нокът.
— Подразни се, нали?
— Много си прав, мамицата му! Това копеле не знае кога да си държи езика зад зъбите! Не стига, че министърът си прати жената в лудницата, ами… Никак не ми се ще да ставам за посмешище на всички!
Одън се поколеба, после кимна.
— И какво искаш да направя?
Еберт се облегна назад и се загледа в морето от празни маси, ширнало се към бара. След това пак погледна Одън. Трепереше от гняв.
— Искам да си получи урока — това искам. Искам нещо, което ще му припомни, че трябва да си държи шибаната уста затворена и да пие по-малко.
— Значи предупреждение?
Еберт кимна.
— Да. Но нищо прекалено драстично. Малко поступване, това е.
— Добре. Отивам още сега, ако искаш — Одън се поколеба, после добави: — Ами снимките?
Еберт се втренчи в него. Одън говореше за пакета, който му беше оставил в деня, когато онази лудата го нападна. Пое си въздух и се разсмя.
— Бяха интересни, Уил. Много интересни. Откъде ги докопа?
Одън се усмихна.
— Да кажем, от един приятел. Една от свръзките ми в Мрежата.
Еберт кимна. Голямо съвпадение си беше. Само половин час преди това беше говорил с маршал Толонен за липсващите скулптури и ето ти го Одън с пакет холограми на съвсем същите нещица, които му бяха наредили да открие.
— Та какво искаш да правиш? — подкани го Одън.
— Нищо — Еберт се усмихна загадъчно. — Освен ако приятелят ти няма и още нещо за мене.
Одън срещна погледа му и извърна глава. Значи беше разбрал най-накрая. Но щеше ли да захапе?
— Имам писмо за тебе — извади плика от туниката си. — От чичо ти Луц.
Еберт взе плика и се разсмя.
— Знаеш ли какво е това?
Одън вдигна рамене.
— Аз съм само куриерът, Ханс. Не върви да знам какво става.
Еберт се вгледа в приятеля си, след това бавно кимна.
— Не, не върви, нали? — погледна плика и се усмихна. — Ами това? И това ли е работа на приятеля ти?
Одън се намръщи.
— Не зная за какво говориш, Ханс. Както казах…
Еберт вдигна ръка.
— Няма значение. — Наведе се напред и хвана Одън за ръката. Лицето му изведнъж беше станало сериозно. — Вярвам ти, Уил. Сред цялата тази тълпа от лайнари и кибици ти си единственият, на когото мога да разчитам безрезервно! Знаеш го, нали?
Одън кимна.
— Знам го. И затова никога не бих те издънил.
— Не — Еберт му се усмихна напрегнато, после се облегна назад и пусна ръката му. — Давай тогава да движим, Уил. Преди онова копеле, дето не внимава какви ги дрънка, да е заспало. Междувременно ще разбера какво иска чичо ми.
Одън стана и се поклони.
— Внимавай, Ханс.
— Ти също, Уил. Ти също.
Фест се наклони към идентификатора в стената, заключи вратата след себе си и хвърли туниката си на пода. Еберт беше прав. Беше пил прекалено много. И какво от това, да му се не види? Като опреше до пиене, и Еберт не беше света вода ненапита. Много нощи беше падал от стола като дърво. Пък и тази работа с онова момиче, с онази жълтата курвичка, Златно сърце. Фест се разсмя.