— Настъпих те по мазола, а, Ханс, стари друже? Големичък мазол, а? Нещо не ти хареса, а?
Разтресе се, после пак се разсмя. Еберт щеше да му е бесен ден-два, но само толкова. Ако се държеше настрана известно време, щеше да се разнесе. Ханс щеше да забрави и после…
Оригна се и се подпря с ръка на стената.
— Време за пиш…
Изправи се над мивката и се разкопча. Беше незаконно да се пикае в мивката, но какво толкова, майната му? Всички пикаеха в мивката. Не можеше да се очаква от човек да търчи по коридора до писоарите всеки път, когато му се припикае.
Тъкмо привършваше и си мислеше за онази малката, Златно Сърце, и какво би искал да й направи, звънецът на вратата иззвъня. Извърна се и си опика ботушите и крачола, след това погледна надолу и изпсува.
— Кой, мамицата му…?
Загащи се и без да си прави труда да се закопчава, тръгна залитайки към стаята.
— Кой е? — извика и се сети, че не е поставил ръка на интеркома.
„И какво толкова, майната му?“ — помисли си. Сигурно беше Скот — идваше да му разкаже какво е станало после, след като си е тръгнал. Приближи се и фрасна с длан ключалката, след това се обърна и се наведе да вдигне туниката си от пода.
Точно се изправяше, когато един ритник в задника го запрати по очи на пода. После някой изви ръцете му рязко назад и ги завърза с ремък.
— Какво, да го вземат дяволите…? — задъха се той. Опитваше се да извие врат и да види кой е, но силен удар отстрани на главата го зашемети. Усети вкуса на кръв. Онзи тежеше — беше го яхнал и му пречеше да стане.
Изхленчи, след това усети раздвижване в гърлото си.
— Ох, мамка му… Ще драйфам…
Тежестта се надигна от гърба му и му позволи да се изправи на четири крака и да се прегърби. Опря чело о пода и започна да бълва. Накрая свърши. Известно време стоя така, с отворени очи. Пот покриваше челото му. Вонята от повръщано изпълни стаята.
— Богове! Отвращаваш ме, Фест, знаеш ли?
Изкриви поглед настрани — беше му трудно да фокусира. След това преглътна нескопосно.
— Ама кой си ти бе, да ти го начукам?
Мъжът студено се разсмя.
— Не ме ли позна, Фест? Толкова отдавна ли беше, че малоумният ти мозък вече се е отървал от спомена?
Фест отново преглътна.
— Хаавикко. Ти си Хаавикко, нали?
Мъжът кимна.
— А този тук е моят приятел Као Чен.
Второ лице — лице на хан — се появи до лицето на Хаавикко, после се отдръпна. Това лице му беше странно познато, макар че Фест не си спомняше защо. А й това име…
Фест затвори очи — главата го цепеше — след това отново бавно ги отвори. Това копеле го беше фраснало яко. Много яко. Щеше да си плати за това.
— Какво искате? — разцепената устна го смъдеше.
Хаавикко приклекна до него и го дръпна за косата.
— Справедливост, бих казал преди време, но това вече не е достатъчно — не и след всичко онова, което ми мина през главата. Не. Искам да те мъча и да те унижавам, Фест, точно както мене ме мъчеха и унижаваха.
Фест бавно заклати глава — другият го стискаше здраво.
— Не разбирам. Аз не съм ти направил нищо, Хаавикко. Нищо.
— Нищо?! — Хаавикко се разсмя кисело, презрително. Дръпна рязко Фест за косата и го накара да изкрещи от болка.
— Значи това, дето застана на страната на Еберт и опозори честта ми пред генерала, било нищо, а? — изсумтя и грубо блъсна главата на Фест. Изправи се. — Ах ти, лайно с лайно! Нищо било, а?!
Лицето на Фест се изкриви.
— Предупреждавах те. Казвах ти да си траеш, ама ти… Само да си беше замълчал…
— И си мислиш, че ще се отървеш с това?
Беше онзи хан — бе притиснал лице о лицето на Фест. Фест усещаше киселия му дъх на бузата си.
— Виждаш ли това? — той дръпна един нож в полезрението на Фест. Ножът беше зловещ, по-дълъг и по-широк от стандартния, с ръб, остър като бръснач.
— Виждам го — Фест се мъчеше да се пребори с внезапно обзелия го страх.
— Добре. Тогава значи, приятелче, дръж се възпитано и не ни обяснявай какво можем да правим и какво — не.
В този хан имаше нещо хладно и фанатично. Нещо странно. Сякаш цялата му омраза беше отделена от него. Това го правеше много по-опасен от Хаавикко въпреки всичките му заплахи. Фест отмести поглед. Побиха го студени тръпки.
— Какво ще правите?
Мъжът хан се разсмя. Отново студено, безлично.
— Не ние, Фест. Ти. Ти какво ще правиш? Ще ни помогнеш ли да ковнем онова копеле Еберт или ще ни се правиш на корав?