Фест замря. Значи беше това. Еберт. Искаха да докопат Еберт. Обърна се назад и пак срещна очите на хана.
— Ами ако не ви помогна?
Ханът се усмихна. Усмивка на убиец.
— Ако не ни помогнеш, тогава и ти отиваш заедно с него. Защото ние ще го докопаме, бъди сигурен. И като го докопаме, ще те ковнем и тебе, капитан Фест. Заради всичките лайна, които си изсрал по негова заръка.
Фест преглътна. Вярно беше. Ръцете му далеч не бяха чисти. Но усещаше и неизказаното в думите на този хан. Ако не помогнеше… Извърна глава — сигурен беше, че ханът ще го убие, ако откажеше. И тогава изведнъж нещо в него се скъса и той се разрида, притисна лице о пода. Миризмата на собственото му повръщано нахлуваше в ноздрите му.
— Мразя го! Не го ли разбирате? Мразя го!!!
Хаавикко изсумтя презрително.
— Не ти вярвам, Фест. Ти си негово творение. Правиш каквото ти каже. Забравяш, стари приятелю — виждал съм те по време на работа.
Но Фест клатеше глава. Погледна Хаавикко с изкривено от болка лице. Гласът му се беше пречупил.
— Нямаше как! Не разбираш ли, Хаавикко? Тогава, пред Толонен… трябваше да излъжа! Защото иначе…
Ханът погледна Хаавикко. Нещо премина между тях, после Чен отново погледна към Фест.
— Продължавай! — изкомандва му с още по-твърд глас. — Разкажи ни. Какво можеше да ти направи той! Трябваше просто да кажеш истината.
Фест затвори очи и се разтресе.
— Богове, как исках да е така! Но ме беше страх!
— Ти си позор… — започна Хаавикко, но Фест го прекъсна.
— Не! Ти пак не разбираш! Не можех! Аз… — той впери безнадежден поглед в пода, след това главата му отново се разтресе. — Аз… аз убих едно момиче и…
Хаавикко се хвърли към него.
— Копеле лъжливо!
Фест впери в него ужасен поглед, поразен от реакцията му. Не разбираше какво означава тя.
— Вярно е! Убих едно момиче! Нещастен случай… в един публичен дом… И Еберт разбра и…
Хаавикко се извърна побеснял.
— Лъже, Чен! Подиграва се с мене!
— Не! — Чен положи ръка на рамото на Хаавикко. — Изслушай го. И се замисли, Аксел. Помисли си. Еберт няма чак такова богато въображение. Каква по-добра гаранция за това, че номерът ще мине, ако вече не го е виждал и преди?
Хаавикко зяпна насреща му, след това кимна. Обърна се и погледна към Фест изтрезнял.
— Разкажи ни, Фест. Разкажи ни какво стана.
Фест потръпна, погледна първо единия, после — другия, наведе глава и започна да разказва.
Портиерът се поклони ниско, после отстъпи встрани. Пръстите му сръчно мушнаха сгънатата банкнота в задния му джоб.
— Ако господинът е съгласен да почака, ще уведомя ши Еберт, че е дошъл.
Де Вор влезе вътре, седна и се огледа. Фоайето на клуб „Абакус“ беше обширно, с висок таван, сумрачно осветено и мебелирано с ниски, тежки на вид кресла. В средата на залата имаше малък шадраван на издигната платформа. В него шумолеше фонтан, а тук-там из залата бяха поставени огромни бронзови урни като коремести борци, чиито ръце се бяха превърнали в извити дръжки, а главите — в плоски капаци.
Стената срещу него беше покрита с един-единствен огромен гоблен. На него бе изобразено древно тържище — пространството под гредите кипеше от живот — хора, заети с трескава дейност; всяка сергия беше отрупана с монети, банкноти, свитъци с документи. Най-отпред един явно преуспяващ търговец се пазареше с клиент, а счетоводителят зад него с хищен израз местеше топчетата на сметалото. Всичко това без съмнение трябваше да илюстрира принципите на честната търговия и здравата самоувереност, но на безпристрастния наблюдател то внушаваше просто алчност.
Де Вор се усмихна и вдигна поглед, щом Луц Еберт се появи в долния край на фоайето. Стана и го пресрещна.
Луц Еберт беше много по-различен от брат си, Клаус. Беше с десет години по-млад и бе наследил малко от огромното състояние на баща им и, както му се струваше, дори още по-малко от отличителните му външни белези. Луц беше висок, строен тъмнокос мъж с по-приветливи маниери от тези на брат си — продукт на втория брак на баща им с известна оперна звезда. Преди години Де Вор беше чул някой да казва, че Луц има „меден език“, и това си беше вярно. За разлика от брат му, на него му се беше наложило сам да си проправя път в света и този опит го бе белязал. Той никога не отклоняваше поглед встрани, докато ти говореше, не стискаше ръката ти прекалено силно, за да подчертае колко приятелски е настроен към тебе. Рязката прямота от типа „не на мене тия“, която беше характерна за брат му, нему не беше позволена и той го знаеше. Той не му беше същински брат — нито по власт, нито пък му приличаше като човек — макар че нямаше нищо против да използва роднинството при възможност и да оставя другите да си правят изводи за връзката му с един от най-могъщите мъже в Чун Куо. Много сделки беше осъществил по този начин — сделки, които, ако трябваше да разчита само на силата на собствената си личност и на ограничените обстоятелства, може би никога нямаше да успее да сключи. Тук, в клуб „Абакус“, обаче той беше в стихията си — сред свои.