Еберт се обърна към него и срещна погледа му.
— Е, Едгар? Искаш ли я?
Той кимна бавно, неохотно и Еберт, сякаш доволен, се усмихна и го дръпна назад, а после затвори вратата.
— Е, може пък и да я имаш. Може пък и да ти я пусна.
Сега стояха насред хола и пиеха за дружбата си. Фест, който се беше страхувал от най-лошото, започна да се отпуска.
Еберт се обърна, огледа се, седна и му се усмихна.
— Много лоша синина имаш на бузата си, Едгар. Как стана?
Въпросът изглеждаше невинен — чиста любезност — и все пак Фест усети как се стяга. Но Еберт като че ли не го беше грижа. Той погледна надолу и сръбна от питието си, сякаш отговорът нямаше никакво значение.
— Паднах — заобяснява Фест. — Истината е, че пикаех в мивката и взех, че се подхлъзнах. Фраснах се по бузата и за малко да се нокаутирам.
Еберт го погледна.
— Ами приятелите ти… те как са?
Фест се намръщи.
— Приятели ли? Кой, Скот ли? Или Паншин? Еберт поклати глава.
— Не. Другите ти приятели.
— Не знам за какво ми говориш. Какви други приятели?
— Новите ти приятели. Които си намери вчера.
Фест преглътна. Значи знаеше. Или пък не знаеше? А ако знаеше — защо досега се правеше на приятел? Защо му предложи момичето? Освен ако не беше някаква игра, с която да го забаламоса и да го дръпне към себе си.
Реши да продължи да се прави на ударен.
— Пак не те разбирам, Ханс. Нямам нови приятели.
Еберт изскочи от стола толкова бързо, че го смая. Фест залитна назад и разля чашата си.
— Ти, шибан лъжец! Ти, гадно лъжливо дрънкало! Само като си помисля, че съм ти се доверявал!
Фест потръпна. Промяната в Еберт го плашеше. Усмивката му се беше превърнала в озъбване. Очите му бяха разширени от гняв.
— Това са лъжи, Ханс! Някой те е лъгал!
Еберт отново разтърси глава — очите му бяха пълни с презрение. Изплю думите:
— Искаш да чукаш момичето, а? Е, аз по-добре да я видя умряла! Що се отнася до лъжите, тук има само един лъжец и това си ти, шибаняк такъв! Виж тук!
Той грабна снимката, която Одън беше направил пред апартамента на Фест, и му я подаде. На снимката се виждаше как Фест се сбогува на вратата с Хаавикко и с онзи хан. И тримата се усмихваха.
— Е? Какво ще кажеш сега, а? Посочи ми една що-годе свястна причина, която да ме спре да не те погна с ритници оттук до Пей Чин!
Фест остана така още миг, втренчен в снимката, после тя падна от ръката му. Погледна Еберт и се усмихна — за първи път от толкова отдавна се чувстваше свободен, незадължен с нищо на този човек.
— Върви да си го начукаш, Ханс Еберт.
Това беше искал да каже повече от петнайсет години, но чак сега бе събрал куража. Забеляза как очите на Еберт пламнаха при тези думи и се разсмя.
— Ах ти, лайненце такова…
Реагира бавно. Дланта на Еберт се стовари върху ухото му и го накара да залитне назад. Чашата падна от ръката му. Той приклекна срещу Еберт и извади ножа.
— Само да си се опитал пак и ще те разпоря!
Еберт застана срещу него и започна да обикаля бавно. Усмихна се презрително.
— Ти винаги си си бил един малък пръдльо и нищо повече, Фест. Че тебе никога не те е бивало с ножа! Как щеше да станеш сержант, ако не бях аз! За капитан да не говорим!
Фест се метна напред, но пак се оказа твърде бавен — Еберт беше отскочил. Ножът на Фест разпра единствено въздуха. Но Еберт сграбчи ръката му, притисна я като в менгеме и го накара да се строполи на колене.
Фест изкрещя, но викът му секна, щом Еберт размаза лицето му с коляно. После извади ножа си и го заби веднъж, дваж, три пъти в корема на Фест, сумтейки тежко. Забиваше го и го въртеше в меките тъкани, докато не опря о кост.
Бутна Фест, след това захвърли и ножа си. За миг очите на Фест се втренчиха в него с ням ужас, после го разтресе спазъм и погледът му се изцъкли. Коремът му беше разпран.
Еберт остана там още известно време — от стореното го побиваха тръпки. След това се обърна и се отдалечи. Надникна в стаята, където лежеше Златно Сърце. Сега се беше обърнала настрани с гръб към него, но си личеше, че спи. Потръпна, затвори вратата и я заключи отвън.
Обърна се. От трупа продължаваше да блика кръв — пръскаше от прерязаната артерия като малко фонтанче и се събираше в локва на пода до тялото. Взря се в нея като омагьосан, после се приближи до комсета и набра кода на Одън.
Лицето на Одън се появи след миг.
— Какво има, Ханс?
Еберт се поколеба, след това се усмихна.
— Имах малко неприятности с нашето приятелче, страхувам се. Ами… положението излезе извън контрол. Можеш ли да дойдеш?
— Разбира се. Веднага идвам. И… Ханс?