— Какво?
— Да не забравиш. Днес вечеряш с чичо си. Измий се, оправи се. С останалото ще се заема аз.
Златно Сърце лежеше и почти не смееше да диша. Още трепереше от онова, което беше видяла през тесния процеп на вратата. Бе видяла как Еберт извади ножа и наръга другия — не веднъж, за да го обезвреди, а цели три пъти…
Беше го чула как идва до вратата и поглежда вътре; после се напрегна — чу как ключалката изщрака. Не смееше да погледне дали той е в стаята или не — очакваше сега да дойде и редът на самата нея. Но след това чу гласа му — говореше по комсета отвън — и така й олекна, че за малко да се разридае.
И все пак, когато затвори очи, продължаваше да го вижда — лицето му, изкривено от яростен гняв; как сумти, докато забива ножа в плътта на другия и го разпаря. Убива го.
Потръпна и придърпа чаршафа плътно около себе си. Да, Еберт беше убил Фест. Фест пръв беше извадил нож, но Еберт го бе обезоръжил, преди сам да извади нож. А онова, което последва, беше грозно, брутално убийство — ни повече, ни по-малко.
Само да знаеше… Нито за миг той не подозираше, че тя го е видяла.
Продължи да лежи и да се вслушва — той шеташе из съседната стая и се подготвяше за срещата си; след това стана, влезе в малката баня и тихо затвори вратата зад себе си, а после коленичи над мивката и отново и отново започна да плиска лицето си с чиста студена вода, сякаш за да измие ужасния образ от очите си.
На западната тераса в Тонджиян беше ранна вечер. Дълги сенки се простираха през огрените от слънцето градини под балкона. Над ливадите край езерото се разнесе вик на паун и наруши тишината.
На самата тераса масите бяха отрупани с ястия и напитки. В единия й край до стената на двореца бе издигнат златен балдахин; платформата му беше леко повдигната. Там, на трона с драконите, седеше тангът — Ли Шай Тун. Принц Юан и лейди Фей бяха застанали от едната му страна под яркочервения навес.
Тангът беше извикал на терасата всички прислужници, които не бяха заети с нищо друго. Стояха там, скупчени пред балдахина — на брой над шестстотин. Мълчаха с чаши в ръка и чакаха тангът да заговори.
От едната страна сред конярите беше застанал вътрешният шамбелан, Нан Хо. Бе прекарал цял ден в опити да разбере какво беше разтревожило лейди Фей същата сутрин — разпитваше прислугата, разнищваше плетеницата от слухове и контраслухове, отделяше фактите от въображението. И сега знаеше.
Погледна я, видя колко сладко се усмихва на съпруга си, колко топло я гледа той в отговор; потръпна — усещаше, че идва нещо лошо. В топлото сияние на късния следобед тя изглеждаше особено красива; простотата на облеклото й я обгръщаше, както черупката обгръща стридата. И все пак тази красота беше покварена. С времето маската щеше да падне и всички щяха да я видят такава, каквато той я виждаше сега — със знаещи очи. Забеляза как принцът я хвана за ръката и сведе поглед — знаеше какъв е неговият дълг.
Едно беше по-важно от всичко, едно-единствено нещо — щастието на господаря му. И ако щастието на принца зависеше от тази слаба, глупава жена, то така трябваше да бъде — не му беше работа да насочва сърцето на господаря си, а просто да го пази от най-лошото, което можеше да му стори светът. По тази причина беше дал специални инструкции на всички, с които бе разговарял по въпроса, и ги беше предупредил, че оттук нататък и най-дребният намек по темата — дори и най-повърхностната мисъл — ще бъде наказван с уволнение на мига. Или с нещо още по-лошо. Защото той беше решен нито една дума никога да не стигне до ушите на Ли Юан или на баща му. Не. Нямаше да позволи на нищо да се изпречи между принца и неговото щастие.
Въздъхна, огледа се и точно тогава великият танг заговори. Радостта осветяваше мъдрите му черти като зимно слънце. Но за Нан Хо тази радост беше куха. Също като зимните лъчи тя само привидно топлеше. Под плътта костите му бяха студени, чувствата му — напрегнати.
Син! Навсякъде около него се разнесе възбудена врява и той също възкликна; но чуваше — усещаше — фалша в гласа си.
Странно — сети се за Перлено Сърце. „Да — помисли си той, — Перлено Сърце би била по-добра, по-мила съпруга от онова фалшиво същество там. Вярна. Когато станеш танг, тя щеше да те направи силен. Щеше да те направи властелин над властелините.“
Да, но Перлено Сърце беше само прислужница — животно, което да ти топли леглото и да те учи на маниери в спалнята. От какъв произход беше — произхождаше от неизвестни родители… Можеше ли да се мери по произход с онази курва там!
Нан Хо отново вдигна поглед и пак забеляза колко радостен беше принцът. Това поне не беше фалшиво. И точно затова щеше да си държи езика зад зъбите и да удържа тази крехка лодка на вода. Не заради нея — че какво беше тя сега освен една изрисувана кукла с маска, която скриваше покварата й? — а заради Ли Юан.