— Ти си като баща си, Со-леян. И той при нужда я караше направо.
— Баща ми беше стар глупак!
Ли Шай Тун се вцепени, шокиран от онова, което беше казал младият. Погледна към Ху Тун-по и забеляза как се беше извърнал засрамено, после поклати глава. Пое си дъх и отново заговори:
— Онзи ден в Съвета…
— Лекция ли ще ми четеш, Ли Шай Тун?
Ли Шай Тун усети, че го побиват студени тръпки. Този младок нямаше ли да го остави да довърши поне едно изречение?
Той леко склони глава и сниши глас:
— Бъркаш, добри ми братовчеде. Не търся нищо друго освен разбирателство помежду ни. Май започнахме зле — ти и аз. Исках само да поправя това. Да намеря някакъв начин да компенсирам притесненията ти.
Забеляза как Ван Со-леян леко се поизправи, сякаш усещаше, че е готов да му направи отстъпка. Отново се ядоса — инстинктът го тласкаше не да се приспособява, а да смачка демонстративната му наглост; но не позволи гневът да му проличи.
Ван Со-леян се обърка и го погледна право в очите.
— Значи сделка, така ли?
Той се вгледа в младия танг, после извърна поглед встрани.
— Разбирам, че ние двамата искаме различни неща, Ван Со-леян, но няма ли начин и двамата да останем доволни?
Младият се обърна и погледна към Ху Тун-по.
— Нали ти казах, Ху? — той посочи към Ли Шай Тун. — Този лао джен тук иска да откупи мълчанието ми. Да ми сложи юздите в Съвета.
Ли Шай Тун наведе глава, обзет от студен гняв. Лао джен — старец — беше уважително обръщение, но не и по начина, по който го беше използвал Ван Со-леян. Презрителната интонация го превръщаше в обида — обида, която не можеше да бъде пренебрегната току-така.
— Не трябва да плюеш протегнатата ръка…
Ван Со-леян го погледна — по лицето му се четеше открита враждебност.
— И какво можеш да ми предложиш ти — такова, че да е вероятно и аз да го искам, лао джен?
Ли Шай Тун беше свил юмруци. Сега ги отпусна и въздъхна леко.
— Защо, в името на всички богове, си толкова твърдоглав, Ван Со-леян? Какво искаш от нас?
Ван Со-леян пристъпи крачка напред.
— Твърдоглав ли? Не бях ли „гъвкав“, когато синът ти се ожени за жената на брат си? Или под „гъвкав“ ти всъщност разбираш „безпринципен“ — човек, склонен да върши онова, което искаш ти?
Ли Шай Тун рязко извърна лице към него. Сега не криеше гнева си.
— Отиваш твърде далече! Дявол да го вземе, момче!
Ван Со-леян се усмихна кисело.
— Момче… това съм аз за тебе, нали? Момченце, на което да му се дърпат ушите или да му се угажда. Или пък да го заключат някъде може би…
— Не си прав… — възрази Ли Шай Тун, но младият танг отново го прекъсна с тих, ала заплашителен глас:
— Времената са други, старче. В света стават нови неща. Седмината трябва да се променят според времето или да паднат. И ако аз трябва да пречупя силата ти в Съвета, за да докарам тази промяна, то ще го направя! Но недей да си мислиш, че можеш да ме купиш или да ме накараш да млъкна, защото това е невъзможно!
Ли Шай Тун не помръдваше — беше смаян, леко отворил уста. Да го пречупи? Да пречупи силата му? Но преди да успее да отговори, на вратата се почука.
— Влез! — почти машинално каза той, без да откъсва очи от младия танг.
Беше Чун Ху-ян. Подире му влязоха четирима прислужници с подноси.
— Чие хсия… — обади се той, след това бързо се дръпна назад: Ван Со-леян се втурна покрай него и разбута прислужниците. Те припряно се мъчеха да отстъпят и да му направят път. Подносите издрънчаха на пода.
Ху Тун-по се помота още малко, явно смутен от случилото се. Пристъпи към Ли Шай Тун, поклони се, обърна се и се спусна подир приятеля си.
Ли Шай Тун остана така още миг, след това махна на канцлера да си върви, приближи се до бюрото си и вдигна единия документ. Взря се в него — ръцете му трепереха от гняв. После започна да отлепва парчетата восък едно по едно и да ги пуска на пода, докато най-накрая остана само неговият собствен печат в долния край на страницата.
Днес щеше да им предложи това. Щеше с радост да скъса този документ на парченца, за да подкрепи мирното споразумение. Но онова, което бе станало току-що, го беше убедило, че това е невъзможно. Ван Со-леян нямаше да го позволи. Е, тогава щеше да действа сам.
Обърна длан и прилепи тъжния матов метал на пръстена си към вдлъбнатината в края на бюрото. Усети как се стопля, после вдигна ръка и натисна печата върху восъка.
Готово. Беше го направил. Бе дал хода на плана на сина си. Беше му вдъхнал живот.
Остана така, втренчен в документа — в шестте празни места там, където трябваше да бъдат восъчните печати — след това се извърна. Гневът му още не се беше уталожил. Заговори сам на себе си — думите му бяха ехо на онова, което му беше казал младият танг: