— Времената са други, старче. В света стават нови неща. Разсмя се.
— Да, така е, Ван Со-леян. Точно така. Но ти няма да ме пречупиш. Не и докато дишам.
Кар се намираше в планината, закрил очи, оглеждаше се наоколо по пустите склонове. Беше студено, много по-студено, отколкото си бе представял. Вдигна яката на якето до ушите си и потрепери; все още претърсваше начупения пейзаж за някакъв знак, някакъв ключ за това, къде да търси.
Проблемът беше, че мястото беше твърде огромно. Някой можеше да скрие сто армии и те никога да не бъдат намерени.
Погледна надолу, докато духаше на ръцете си, за да ги стопли. Колко лесно беше тогава да скриеш тук една-единствена армия?
Беше започнало преди два дена, след като бе отишъл да се срещне с Толонен. Докладът му за масовите убийства му беше отнел почти час. Дори и така, все още не се бяха приближили до разкриването на онзи, който стоеше зад серията убийства.
Официалната версия беше тази. За себе си обаче беше сигурен кой стои зад тях и знаеше, че и тангът, и Толонен са съгласни — Де Вор. Трябваше да е той. Всичко беше твърде изпипано, твърде добре организирано, за да е дело на друг.
Но ако беше Де Вор, защо тогава в Града нямаше и следа от него? Защо не бяха видели лицето му никъде по нивата? В края на краищата всяка камера на сигурността, всеки отделен войник и служител в целия огромен Град търсеше това лице.
Това отсъствие не му даваше мира седмици наред, докато на връщане от срещата си с Толонен беше осъзнал значението му. Ако Де Вор не можеше да бъде намерен вътре, тогава може би просто не беше вътре — може би беше вън? Кар се бе върнал в кабинета си и там се изправи пред картата на Град Европа, втренчи се в нея, погледът му отново и отново минаваше по дългото, неравно пространство в центъра на Града — Пустошта — докато със сигурност разбра, че точно там би намерил Де Вор. Там, някъде из този малък отрязък.
Но онова, което на картата изглеждаше дребно, в действителност беше гигантско. Планините бяха прекалено могъщи — и по размер, и по брой. Изпълваха небето от единия до другия хоризонт и когато се обърна, пак видя тях — разпростираха се в далечината, целият свят приличаше на дълга планинска верига, а Градът — на нищо.
Така, откъде да започне? Откъде да започне сред този хаос от скали и лед? Как да търси това изоставено от боговете място?
Още разсъждаваше, когато видя втория кораб да се издига над хребета и да изчезва, за да се приземи до неговия, в долината далеч надолу. След малко от кораба се подаде фигура и започна да си проправя път към него, изкачвайки се по хълма. Беше Чен.
— Грегор! — поздрави го Чен. — Търсих те навсякъде.
— Какво има? — попита Кар и се повлече през снега, за да го пресрещне.
Чен спря, после повдигна защитните си очила и погледна нагоре към него.
— Донесох нови заповеди. От танга.
Кар се взря в него, след това взе запечатания пакет и го отвори.
— Какво се казва в тях?
— Че сме твърде близо до досиетата на убийците. И не само това, но трябва да спрем търсенето на Де Вор — поне засега — и да се концентрираме върху проникването в организацията на Пин Тяо. Изглежда планират нещо голямо.
Чен видя как здравенякът кимна на себе си, сякаш въвеждаше тази нова информация, после се огледа и се разсмя.
— Какво има? — попита, изненадан от смеха на Кар.
— Само това — отговори Кар и вдигна заповедите на танга. — И това — добави, посочвайки планините навсякъде около тях. — Мислех си… два пътя, но целта е една. Де Вор.
— Де Вор?
— Да. Тангът иска да разследваме Пин Тяо и така и ще направим, но когато повдигнем този камък, можеш да се обзаложиш какво насекомо ще изприпка изпод него.
— Де Вор — каза Чен с усмивка.
— Да, Де Вор.
Ханс Еберт стоеше на дървената веранда на къщичката, взираше се в стръмния, покрит със сняг склон, а дъхът му се кълбеше в хрущящия въздух. Докато се вглеждаше, тъмната сянка горе на хълма се разтвори бавно, приближи се, порасна — вече се различаваше човешка фигура. Приближаваше се бързо по зигзагообразна пътека, която щеше да го изведе до къщичката.
Еберт плесна с облечените си в ръкавици ръце и се извърна да погледне вътре в къщичката. С него имаше още трима мъже, негови другари по оръжие. Хора, на които можеше да се довери.
— Той е тук! — извика им. — Сега бързо! Знаете какво да правите!
Те веднага станаха от масата и свалиха оръжието си от пирамидата до вратата, преди да заемат местата си.