Беше късно — минаваше три през нощта — и Бен Шепърд беше уморен, но преди да заспи, трябваше да довърши това последно нещо. Приклекна до количката и взе да прехвърля записите. Намери каквото му трябваше, отиде до графичния монитор и постави касетата. На мига се появи образ на птица. Застопори го и започна да го обръща, да го разглежда от всички възможни ъгли, сякаш търсеше някакъв недостатък, после го пусна доволен — птицата изпърха с крила и се стрелна във въздуха. Той отново застопори образа. Сега крилете на птицата бяха изтеглени назад и мощно я изтласкваха напред.
В много отношения това беше прост образ. Идеализиран образ на птица, създаден във вакуум.
Пак започна да прехвърля записите, извади три касети, след това се върна при графичния монитор и върна обратно първата. После постави в гнездото трите нови касети и синхронизира и четирите по предварително определен сигнал, след което ги пусна.
Този път птицата беше кацнала на прът в клетка, подобна на пагода. Докато гледаше, вратичката на клетката се отвори, птицата подхвръкна и се стрелна през тесния отвор.
Застопори образа и го завъртя. Този път птицата изглеждаше като в капан — човката и част от гладката й, горда глава се подаваха навън, останалото беше зад решетките. Отзад се различаваше познатата гледка на площада. Докато сложният образ се извърташе, се показаха и масите на кафе „Бургундия“. Видя се седнал на една от близките маси с онова момиче до него. Гледаше право към обектива и сочеше — сякаш й сочеше как птицата внезапно се е стрелнала, — но тя беше извърнала лице към него; червената й като пламък коса беше ярко контрастно петно на фона на богатата надвиснала Зеленина.
Усмихна се неуверено и пусна записа на скорост 1/50. Наблюдаваше как главата й се извърта бавно с лице към птицата. В този миг, когато лицето й се обърна анфас, птицата изскочи и прехвръкна над главите им. Тук записът свършваше.
Беше кратък отрязък, с продължителност не повече от девет секунди, но за да го сглоби, му трябваха седмици упорит труд. Сега обаче беше намислил да го зареже изцяло.
От цялата композиция това беше любимият му момент — ключовият образ, с който бе започнал — и все пак, след като произведението се беше разраснало, този мъничък фрагмент се беше оказал още по-проблематичен.
За останалата част от произведението гледната точка си съществуваше в главата на наблюдателя — зад очите — ала точно в този кратък момент той се откъсваше изцяло от нея. При друга форма на изкуството това не би предизвикало проблеми — всъщност дори би засилило ефекта, — но тук създаваше какви ли не нежелани трудности. Когато човек го съпреживяваше вътре в Черупката, изглеждаше така, сякаш за тези девет кратки секунди наблюдателят излиза извън черепа си. Беше странно, дезориентиращо преживяване и колкото и да си играеше с образите на фона, не можеше да заглуши ефекта, нито пък да поправи вредата, която това нанасяше на произведението като цяло.
Във всички Черупки, които беше съпреживял досега, подобна рязка смяна на гледните точки служеше на целта на разказаната история: използваха се заради ценността на внезапния шок. Но пък и всички форми на Черупката преди неговите собствени бяха наблягали върху рисуваната версия на реалността, а той искаше да постигне самата реалност. Или да се приближи максимално близо до нея. Подобни резки смени нарушаваха търсеното от него равновесие — подкопаваха всеки негов опит да създаде илюзия за нещо наистина истинско.
Едва сега беше започнал да осъзнава цената — в художествен смисъл — на подобен реализъм: ограничаващите фактори, засегнатите дисциплини. Не беше достатъчно да се създаде съвършената илюзия — беше необходимо и да се поддържа цялостна последователност в съзнанието на съпреживяващия. Илюзията зависеше от това, той да остане вътре в собствения си череп, зад собствените си очи, а историята да се разгръща в реално време.