Разбира се, имаше и прост отговор — да се зарежат всички пречки, които поставя последователността. Но това ограничаваше по вид историите, които можеха да се разкажат. Това беше усмирителна риза от най-гадния вид, ограничаваща въображението му при създаване на накратко разказаната винетка. Беше го осъзнал веднага и това го измъчваше от толкова време, но дългите седмици борба с проблема не бяха довели до никакъв отговор.
Сигурно заради това всички, които досега се бяха упражнявали в тази форма, се бяха придържали към псевдореализма на анимацията и оставяха съпреживяващото въображение да потисне невярата и да изгради мост между представяното и реалността. Може би някои от тях дори бяха се опитали да направят онова, което сега и той се опитваше да направи — бяха експериментирали с „усъвършенстваните“, реалистични форми и се бяха сблъскали със същите ограничаващи фактори. Може и така да беше, но той бе поставен пред избор: да преследва идеала си за съвършена художествена форма или да направи компромис в полза на отявлено синтетичната форма — разкрасена версия на старата. Всъщност това изобщо не беше истински избор, но все пак той увърташе.
Върна записа и го пусна пак, този път със скорост 1/10 — пет кадъра в секунда; загледа как птицата бавно се измъква от клетката сред експлозията на внезапен, златен, жив огън; виждаше отвъд лицето на момичето, отвъд белотата му, обрамчена от ален пламък, когато се обърна към екрана.
Застопори образа и затвори очи. Това беше най-хубавото му произведение досега. Нещо живо и красиво — съвършено произведение на изкуството. И все пак… Той потръпна, после натисна клавиша за изтриване. След миг вече нямаше нищо, лентите бяха празни. Остана дълго така, приведен над машината, абсолютно неподвижен, със затворени очи. После леко трепна и се извърна. Поне това го имаше — беше там — винаги беше там — в главата му.
Отиде до леглото и седна — не можеше да определи какво чувства, взираше се втренчено, почти маниакално в тънката резка, обрамчваща лявата му китка. След това стана и отиде в другата стая.
Известно време седя там, в средата на стаята — проблемът не оставяше ума му на мира; ала точно сега умората го надвиваше. Изискванията, които си беше поставял през последните седмици, го размазваха. Виждаше само проблеми, но не и решения.
Пое си дъх продължително, на пресекулки.
— Малки стъпки — измърмори едва-едва различимо в мрака. — Отговор има — добави след известно време, сякаш за да се убеди сам. И все пак далеч не беше сигурен.
Обърна си и разтърка очи — беше твърде уморен, за да преследва тази мисъл, сега не копнееше за нищо друго, освен за пречистващата забрава на съня. А на сутринта?
На сутринта щеше да започне отново.
Площадът беше огромно, просторно пространство на върха на кантон Оксфорд; най-горното ниво на сложен лабиринт от колежи, които се простираха дълбоко надолу. За вечна радост на всяко поколение студенти обаче Площадът изобщо не беше квадратен — беше шестоъгълен, цяла палуба, открита за забавления. Дълги, отворени балкони висяха над обширната Зеленина на пет огромни амфитеатрални реда, а отгоре огромният купол със звезди се въртеше бавно, имитирайки съвършено небето отвъд купола.
Тук преди около седемнадесет години, както твърдяха слуховете, Бердичев, Леман и Уайът се бяха срещнали и сформирали партията на дисперсионистите, решена да донесе промяна в този свят на нива, но независимо дали този слух беше верен или не, това беше място, притеглящо младата интелигенция от всичките седем Града. Ако светът на мисълта беше колело, то това беше неговата главина, а Зеленината — неговият фокус.
Редица от дъбове обрамчваше Зеленината — хибридни, вечнозелени, произведени във ваните на „Син Флор“ — а в центъра й имаше птичарник: висока, прилична на пагода клетка на тринадесет етажа, оформена по модела на Лю хе та, Пагодата на шестте хармонии в Хан Чоу. Както винаги, млади мъже и жени се разхождаха, хванати подръка, по обширната поляна или се събираха покрай долния етаж и разглеждаха яркоцветните птици.
Площадът беше гордостта на кантон Оксфорд и мястото, където се събираха десетте хиляди студенти, учещи тук. Елитът на Горните нива изпращаше децата си в Оксфорд, също както елитът на една малка държава-нация го беше правил още преди векове. Това беше място, където културата процъфтяваше, а за децата от фамилиите на Първото ниво — гаранция за приемственост.
Самата Зеленина не беше осеяна с големите екрани на „Мед Фак“, но в хладните коридори под горните етажи малки екрани излъчваха местните кабелни канали пред клиентела, чиито интереси и вкусове се различаваха значително от тези на останалата част от Горните нива.