По етажите горе бяха разположени кафенета и ресторанти, бутици на „Кул Вид“ и син-салони. Това беше любопитна смесица от ново и старо, от безвремие и фина изработка, от чистота и декаданс; шизофреничното му лице беше отражение на всички онези, които му бяха предани.
В кафе „Бургундия“ купонът течеше оживено. Това беше любимото място на студентите от Факултета по изкуствата, които по това време заемаха всички възможни маси, разговаряха, пиеха, ръкомахаха лудо със страстта и пламъка на младежта. Самите маси — повече от двеста на брой — се простираха чак до ръба, гледащ към Зеленината. Отгоре мрежа от жици, увити покрай здрави подпори, поддържаше великолепна плетеница от цъфтящи увивни растения. Цветът им беше наситен, почти ослепително зелен, украсен с ярки пурпурни, жълти, червени и оранжеви петна — огромни зейнали цветя с тичинки в контрастни цветове като безгласни глави на чудовища. Масите и столовете под тях до един бяха старинни — дървото беше излъскано, с петна. Те си бяха характерна особеност на кафенето, тема за разговор, макар че през някой по-ранен век сигурно са минавали за съвсем обикновени.
Келнери хан сновяха между претъпканите маси с подноси и приемаха поръчки. Бяха облечени в простите роби с кръгли якички и тесни ръкави на династията Тан; дългите ризи от ер-коприна бяха тъмнозелени на цвят, с оранжева лента под коляното: дрехи от един по-ранен и по-прост век.
На една маса близо до парапета бяха седнали четирима студенти. На масата им нямаше нищо освен три чаши и бутилка. Вече бяха яли и привършваха третата си бутилка отлично бургундско вино, от което кафенето беше получило името си. Между двете момчета от компанията имаше свободен стол — сякаш чакаха още някого. Но не беше така. За всички места се плащаше и те си бяха платили мястото, за да го запазят празно.
На масата се смееха. Младеж с тъмна коса и с маслинен цвят на кожата разказваше нещо, облегнал се назад с чаша в ръка. Напевният тон на гласа му беше доста приятен, добре модулиран. Беше хубав, аристократичен мъж с изразен орлов профил, изящно оформени устни и тъмни, почти цигански очи. Със силни крайници и широки рамене, той повече приличаше на спортист, отколкото на художник, макар че изисканото му облекло донякъде смекчаваше това впечатление. Докато говореше, свободната му ръка извайваше форми във въздуха. Движенията му бяха сръчни, отработени. Беше по-голям от другите с около четири-пет години — факт, който в много отношения ги правеше доста по-различни от него — и често, както и сега, той монополизираше разговора и го насочваше натам, накъдето той искаше.
Името му беше Сергей Новачек и правеше магистратура по скулптура. Баща му, Лубош, беше заможен търговец, който по молба на жена си беше купил на единствения им син място в Оксфорд. Не че Сергей не беше интелигентен. Съвсем лесно можеше да спечели стипендия. Беше просто въпрос на престиж. На статут. Цената на акциите на Лубош Новачек беше такава, че не вървеше да приема държавни подаяния.
Точно сега Сергей им разказваше за церемонията, на която беше присъствал предния ден — церемония, на която бяха изложени и шест негови скулптури. Отскоро изпълняваше подобни поръчки, ала говореше така, сякаш имаше голям опит в тези неща. Но той си беше такъв и приятелите му се възхищаваха заради това, макар че другите го намираха донякъде за арогантно.
— Отначало всичко тръгна много добре — за миг красивите му черти станаха сериозни. — Всички се държаха много уважително. Храниха ме, поиха ме, стараеха се всякак да се държат любезно и да крият и от себе си факта, че нито съм от семейството, нито съм хан — той се засмя. — Боя се, не твърде успешно. Но както и да е… Гробницата беше великолепна. Намираше се сред своя собствена, оградена от стени градина точно до къщата. Масивно нещо на два етажа, цялото облицовано с мрамор, а през портата можеш да вкараш впряг от четири коня! — Сергей отпи от виното и се разсмя. — Всъщност гробницата, да й се не види, беше съвсем мъничко по-голяма от къщата!
Избухна смях.
— Толкова е типично за тях — обади се другият младеж, Волф, и вдигна чаша към устните си. Той беше по-висок и с по-яко телосложение от своя приятел, а идеалните му северноевропейски черти бяха обрамчени с подстригана по войнишки гъста пепеляворуса коса. — Страшно си падат по смъртта.
Сергей вдигна чаша.
— Хубава работа свърших, а?
— Точно като за тебе — подхвърли закачливо едното от момичетата, Лоте, и сините й очи светнаха. Беше вярно. Повечето от поръчките на Сергей бяха погребални — статуи за гробници на Низшите фамилии.