Лоте беше момиче с бледа кожа и големи гърди, което носеше русата си коса, противно на модата, дълга и сплетена на две плитки. Като не броим това, тя изглеждаше точно такава, каквато си и беше — близначка на брат си Волф. До нея в мълчание седеше четвъртият член на малката група — Катрин. Тя беше по-дребничка от другите, с по-крехко телосложение: стройно червенокосо момиче със славянски черти и зелени очи.
Сергей се усмихна.
— Както и да е. Както вече казах… всичко си вървеше съвсем добре, а после започна и самата церемония. Знаете как е — един куп неоконфуциански свещеници нареждат за душите на починалите. След това отпред излиза най-големият син и пали свещ за предците. Е… тъкмо се беше стигнало дотук, когато — ще ми повярвате ли? — най-големият син се спъна в своето пао, прекатури се напред и се стовари право върху листчетата със заклинания.
— Не! — и тримата се наведоха напред. На Волф му беше забавно, двете момичета бяха ужасени.
— Лош късмет, бихте си казали, пък и срамно, но не и катастрофа. Така и сигурно щеше да бъде, ако не беше повлякъл със себе си и горящата свещ! — Сергей се изсмя и закима. — Да бяхте видели само! На тия връвчици висяха поне две-три хиляди заклинания, сухи като кокали, и чакаха само някой да им драсне клечката. Тъкмо така и стана. Естествено, на най-големия син не му стана нищо. Прислужниците веднага го измъкнаха. Но преди който и да било да успее да реагира, пламъците задействаха пръскалките отгоре. И още по-зле: никой не знаеше комбинацията, с която да ги спре, нито пък как се превключва на ръчно управление. Водата си се лееше и това си е. Всички подгизнахме. Обаче най-лошото тепърва предстоеше. Тъй като градината беше оградена със стени, водата нямаше как да се оттече. Накваси се тънкия слой почва, скоро той се разкашка и после водата потече по стълбите право в гробницата. Само след минути водата заля горното стъпало. И точно тогава стана…
Той се наведе напред, напълни чашата си, огледа се, изпълнен с доволство — знаеше, че изцяло е завладял вниманието им.
— Е? Какво смятате, че стана?
Волф поклати глава.
— Знам ли… Сигурно най-големият син е паднал вътре, а?
Сергей присви очи.
— О, да, щеше да е гот, нали? Не, стана нещо още по-готино. Много по-готино. Само си представете. Седим ние всичките там и чакаме някой да вземе и да ги изключи тия тъпи прахосмукачки, отидоха ни скъпите дрехи, земята под краката ни — абсолютно блато и никой не иска да проявява неуважение, като напусне градината, преди да е свършила церемонията. И какво да стане освен най-немислимото! Та ковчегът изплува навън…
— Куа Ин да ни пази! — възкликна Волф. Очите му се бяха окръглили като монети.
— Горкичкият! — измърмори Катрин, забила поглед в земята.
Сергей се разсмя.
— Горкичкият — цуни ме отзад! Че той беше умрял! Не, трябваше да им видите физиономиите на ония хан. Все едно им бяха забили нажежени пръти отзад! Имаше хър-мър, после пляс-пляс и… проклет да съм, ако не е вярно — опитаха се да натикат ковчега обратно в гробницата срещу течението! Да бяхте видели най-големия син — шляпаше в калта като смахнат!
— Боговете ни опазили! — обади се Волф. — И успяха ли?
— На третия път успяха. Но тогава пръскачките вече бяха изключили, а прислужниците изгребваха водата кой с каквото завари.
Двамата мъже отметнаха глави и оголиха зъби в гръмогласен смях. Лоте, която седеше точно срещу Волф, се усмихна широко — смехът на брат й я радваше. Само Катрин не участваше във веселбата — по-скоро изглеждаше притеснена. Сергей го забеляза и леко се наведе към нея.
— Какво има?
Тя вдигна очи.
— Нищо…
Той вдигна вежди и тя се засмя.
— Добре — смили се тя. — Просто си мислех за картината, над която работя.
— Проблеми ли ти създава?
Тя кимна.
Волф се наведе и смушка Сергей.
— На твое място не бих се тревожил. Тя не е истински художник.
Катрин го изгледа гневно и извърна лице. Волф вечно се заяждаше с нея заради това, че работеше с маслени бои, при положение че, както той казваше, всеки художник, който искаше да си изкарва с този занаят купичката ориз, работеше с акварели. Но тя не признаваше мнението му. Беше виждала работите му. Бяха технически съвършени, ала им липсваше живот. Той можеше да копира, но не и да създава.
Отново погледна към Сергей.
— Мислех си днес следобед да отида на лекцията…
Той леко вирна брадичка.
— Лекция ли?
Тя се усмихна.
— О… забравих. Тебе те нямаше, когато дойдоха чиновниците от колежа, нали? — тя затършува из чантата си, след това извади на масата малка шестоъгълна пластина. Леко притисна длан към нея, затопли повърхността й и отдръпна ръката си. Във въздуха веднага се оформи малък триизмерен образ, който заговори.