— Това е Фан Лян-вей, нали? — Волф се наведе и отново напълни чашата си.
— Шшшт! — Сергей го докосна по рамото. — Я да видим какво ще ни каже този дъртак.
Фан Лян-вей беше един от най-уважаваните художници в жанра шаншуи в Град Европа. Картините му висяха в домовете на повечето Низши фамилии. Дългата бяла коса и сплетената на три плитки брада на Великия бяха обичайна гледка за онези, които следяха канала „Арт Вид“ и дори за онези, чиито вкусове не бяха чак дотам изтънчени, Фан Лян-вей беше самото въплъщение на вен фен, учения художник.
Стандартна практика на професорите в колежа беше да рекламират лекциите си по този начин, тъй като хонорарите им зависеха от броя на присъстващите. Всъщност беше обичайно да раздават на студентите рушвети, за да посещават лекциите им — тогава първите няколко реда в залата се изпълваха със спящи. За Великден обаче подобна реклама не беше чак дотам необходима. Хонорарът беше твърд, независимо колко души щяха да дойдат на лекцията. Въпреки всичко обаче това си беше въпрос на его — въпросът беше да докаже превъзходството си над колегите академици.
Мъничката фигурка се поклони на невидимата публика и започна да говори за лекцията, която щеше да изнесе същия следобед. Вграденият таймер коригираше речта му така, че когато спомена за лекцията, той напомни на слушателите си, че „до началото й остават по-малко от два часа“. Лекцията щеше да бъде за двама художници в жанра шаншуи — Тун Чи-чан и Чен Ро — и беше озаглавена „Спонтанност и добросъвестност“. Сергей задържа погледа си върху фигурката още секунда, после се усмихна и захлупи с длан пластината. Образът угасна.
— Може и да е забавно. Разправят, че си струва да чуеш дъртака.
— Ами Хен Чан-йе? — обади се Волф. — Забрави ли за играта на карти?
Сергей погледна към Катрин и забеляза, че тя ядосано гледа встрани. Знаеше колко силно я дразни от тази му страна — хазартът и запоите до малките часове — но това само го подтикваше към още по-големи ексцесии, сякаш за да подложи любовта й на изпитание.
Усмихна се и се обърна към Волф:
— Точно така. Казах му, че ще се видим в четири, но ще оставя това малко жълто копеле да ме поизчака. Тъкмо ще се нахъса повече.
Волф се разсмя.
— Ти все още ли имаш намерение да го предизвикаш? Говорят, че бил добър играч!
Сергей вирна брадичка и впери замислен поглед в пространството.
— Да. Но Хен е нагъл млад глупак. Твърдоглавец! Дори още по-зле — когато е подложен на натиск, започва да действа, без да мисли. Също като всичките тези хан, него го е грижа повече да запази достойнството си, отколкото богатството. И тъкмо това ще го закопае, обещавам ви. Така че да, ще го предизвикам. Крайно време е някой да се прицели в младия Хен.
Сергей се наведе напред и погледна Лоте.
— Ами ти, Лоте? Идваш ли?
И отново думите му, начинът, по който се наведе към Лоте, бяха нарочно замислени с цел да разстроят другото момиче. Всички знаеха колко много си пада Лоте по хубавия млад скулптор. Това беше шега, която от време на време дори и тя вдяваше. Но това не намали пристъпите на ревност, които връхлитаха Катрин.
Както винаги преди да отговори, Лоте погледна към брат си и леко се изчерви.
— Е, трябваше, знаех си, обаче…
— Трябва — Сергей протегна ръка и покри дланта й със своята. — Настоявам. Ако не видиш Великия, няма да си го простиш никога.
Вместо нея отговори Волф:
— Щяхме да ходим по магазините… Но съм сигурен, че…
Волф погледна Лоте, усмихна й се насърчително и тя кимна. Волф все още хранеше надежди сестра му да се ожени за Новачек. Не че това засягаше връзката му с Катрин. Или поне не я засягаше съществено.
— Добре — Сергей се облегна назад и огледа приятелите си. — А после ви черпя всичките.
Банките в аудиторията бяха така претъпкани, че чак преливаха. Прислужници търчаха насам-натам по пътеките и се чудеха къде да настанят тълпата, която напираше. Явно съвсем се бяха шашардисали. Обикновено залата изглеждаше просторна и кънтяща, но днес приличаше на бръмчащ кошер.
Точно в три лампите угаснаха и залата замлъкна. На леко издигната платформа пред залата един-единствен прожектор освети катедра. Известно време на подиума не помръдваше нищо, после една фигура пристъпи напред от мрака. По банките се понесе изненадано мърморене. Беше Чу Та Юн, министърът на образованието. Той застана от едната страна на катедрата с леко наведена глава, скръстил ръце на корема си.