— Че какво друго има? Има само светлина и сянка, текстура и цвят. Това можеш да положиш на едно платно. То е двуизмерно. А пък онова за невидимите неща, то е… — той махна леко с ръка.
Тя разтърси глава — наистина му се беше ядосала.
— Не! Ти говориш за велик дизайн, но не и за велико изкуство! Шепърд беше прав. Онази картина например — на Тун Чи-чан — тя си беше боклук!
Сергей изсумтя отново.
— Така казваш ти. Но всъщност това няма нищо общо с изкуството, нали? — той се усмихна и се облегна назад. — Падаш си по онзи тип, нали така?
Тя тресна чашата си о масата. Виното плисна и се разля по тъмнозелената покривка.
— Сега ти говориш глупости!
Той поклати глава.
— Моят приятел Амандсун ми каза, че той дори въобще не учел в нашия факултет. Той наистина се занимава с някакви науки. Техник.
Произнесе последната дума, като подчертаваше всяка сричка и й придаваше отчетливо презрително значение.
Катрин го изгледа гневно, после извърна лице към клетката и пъстрите й обитатели. На един от високите пръти голяма златна птица изпърха с криле, сякаш се готвеше да полети. Дългите копринени пера под крилете й бяха черни като нощ. Тя отвори човка и отново клекна на пръта, без да издаде и звук.
Сергей задържа поглед върху момичето — очите му бяха полупритворени. След това продължи, предусещайки победата:
— Да, ловя бас, че нашата скъпа Катрин не би имала нищо против той да се побъзика и с нейните неща, които не се виждат…
Това преля чашата. Тя се обърна, грабна своята и лисна виното в лицето му. Той изруга и се надигна, търкайки очи, но Волф се наведе и го стисна за рамото.
— Прекали, Сергей. Просто прекали… — обади се той и погледна към Катрин.
Катрин остана на мястото си още секунда — отметнала глава, яростна, горда; лицето й пламтеше от гняв. После извади пет монети от портмонето си и ги хвърли на масата.
— За сметката!
И след това си тръгна. Вървеше по главната пътека между масите, без да обръща внимание на главите, които се извръщаха след нея.
Сергей бършеше очите си с покривката.
— Пари! Пари, мамицата му!
— Изпроси си го — обади се Лоте, докато следваше с поглед приятелката си. Гледаше замислено — нещо необичайно за нея. — Ти винаги трябва да прехвърлиш границата, нали?
Сергей я изгледа ядосано, после омекна. Бретонът му се беше слепил от виното, по яката му имаше петна. След миг се разсмя.
— Но аз бях прав, нали? Уцелих. Право в десетката.
Волф се разсмя и погледна сестра си.
— Да… — усмихна се той и видя срещу себе си отражението на своята усмивка. — Никога не съм я виждал толкова бясна. Ама всъщност кой е този Шепърд?
Сергей сви рамене.
— Май никой не знае. Не е от някоя известна фамилия. И няма приятели, това го знам със сигурност.
— Някое парвеню, а? — Лоте се наведе, събра монетите и ги подреди в спретнато стълбче.
— Предполагам — Сергей прокара пръст по ръба на чашата си, след това го облиза. — Хммм… Ще е интересно да разберем, не мислите ли? Да се опитаме да изровим нещо за него.
Волф се разсмя.
— Да изровим? Това ми хареса. Мислиш ли, че…?
Сергей набърчи нос, после поклати глава.
— Не. Твърде едър е, за да идва от Глината. Ония си личат от десет ли разстояние. Не. Бих казал Средните нива.
Лоте се усмихна.
— Е, откъдето и да идва, според мене не му липсва нахалство.
Сергей се замисли, след това недоволно се съгласи.
— Да. Прави впечатление — по един такъв недодялан, необработен начин. Ала няма никакви маниери! Искам да кажа, горкичкият Фан направо в чудо се видя. Можете да бъдете сигурни, че той няма да се успокои, докато не намери начин да си оправи сметките с нашето приятелче.
Волф кимна.
— Това им е проблемът на тия от по-долните нива — той се загледа в ръцете на сестра си, които си играеха с монетите. — Нямат никакво чувство за това, кое е правилно, кое — не. Никакво чувство за ли. За уместност.
— Или за изкуство — добави Сергей.
— Не, не… — и смехът им се разнесе над масите.
Бен отново се скри в сенките и продължи да наблюдава. Двамата старци бяха коленичили пред импровизирания олтар. Листчетата дарове и купата с храна бяха поставени пред тях. Започнаха да се кланят едновременно, мърморейки молитва за духовете на починалите. После единият се изправи и отстъпи крачка назад, като държеше главата си наведена, а другият извади от вътрешния джоб на сакото си метличка и като повдигаше купичките подред, започна да мете пред плочиците.
Двамата мъже бяха на не повече от десет-петнайсет крачки от Бен и все пак като че ли ги отделяше огромна пропаст — бездна от разбиране. Забеляза банкнотите, които бяха поднесли на мъртвите, пластмасовите „върбови“ клонки, които висяха от кокчетата на главите им, и се намръщи — не разбираше.