Когато си отидоха, той се приближи и заоглежда стената и даровете. Беше проста квадратна стена, препречваща една от многото задънени улички, пресичащи Главната — и все пак преобразена. Там, където човек не очакваше да намери нещо, се натъкваше на стотици малки плочици, изписани с имената и датите на раждане и смърт на починалите. Прочете няколко, след това се наведе и вдигна една хартиена банкнота. Беше красиво направена, както и всички останали дарове, но не беше истинска. Тези дарове бяха за мъртвите.
През последния час просто се разхождаше тук, из най-долните нива на Оксфорд, и се опитваше да разбере случилото се в лекционната зала. Носеше се из коридорите като призрак — без цел и посока.
Или поне така си мислеше.
Смехът им изобщо не го беше засегнал. Беше празен, безсмислен звук — рев, с който изпълваха вътрешната си пустота. Не, но именно тази празнота — напрегнатостта, която беше видял зад погледите на всички, докато говореше — тя го тревожеше. Сякаш говореше на мъртъвци. На орди от гладни призраци, лишени, както вярваха хан, от корени, които да ги привържат към този свят — живи потомци, които да задоволяват твърде човешките им нужди. Бяха изгубени и изглеждаха изгубени. Дори и водачът им, Великия. Той — повече от всички.
Тези мисли го изпълваха и помрачаваха настроението му. И после — да се натъкне точно на това…
Бен чу някакъв шум зад гърба си и се обърна, но беше само един старец. Две гърнета висяха от кобилицата на раменете му — едното уравновесяваше другото. Щом се приближи, забеляза Бен и спря. Старото му лице се набърчи — сякаш се чудеше какво ли прави тук това момче.
Бен се изправи.
— Простете, не исках да ви стряскам. Просто гледах… — усмихна се. — Да не би да сте продавач на ча?
— Ча ли? — старецът озадачено се вторачи в Бен, след това погледна едното от гърнетата и се изкиска. — Не, господарю. Грешите. Това… — той отново се изкиска и се видяха счупените му зъби. — Това тук не е ча, господарю. Това е пепел.
— Пепел?
Старецът се ухили.
— Разбира се. Аз съм лу нан джен на този район.
Пещарят!. Разбира се! Значи пепелта… Бен се разсмя изненадано.
— Ами това? — той посочи светилището, хартиените дарове, купичката с храна.
Старецът нервно се разсмя.
— Странен сте, господарю. Не знаете ли какъв ден сме днес? Днес е Сао му, празникът на мъртвите.
Очите на Бен се разшириха. Естествено! Петнайсетият ден от третия месец по стария календар. Чин мин, празникът на светлината и чистотата, когато се метат гробовете и се поднасят дарове на мъртвите.
— Простете — намеси се бързо той. — Аз съм студент. Ученето… бяха доста зает напоследък.
— А, студент… — старецът се поклони уважително. Кобилицата на врата му се залюля нагоре-надолу. После вдигна поглед — старите му очи блещукаха. — Боя се, че не мога да ви предложа от тази пепел, господарю, но чайникът с ча ври на печката и ако ме почетете с присъствието си…
Бен се поколеба, след това върна поклона на стареца.
— За мене ще е чест, лу нан джен.
Старецът му се усмихна радостно и закима с глава, после тръгна към една врата в дъното на коридора. Бен го последва. Заоглежда мъничката стаичка, а старецът остави гърнетата на пода и се освободи от кобилицата.
— Длъжен съм да ви се извиня, че заварвате дома ми така, господарю. Малцина ме посещават. Малцина живи — разбирате ли ме?
Бен кимна. В другия край на стаята имаше още една врата с табела, на която на мандарин пишеше „Вход забранен“. До нея на стената се виждаше тясна лавица с мижава дузина книги-записи — от онези, които се задействат чрез докосване. Освен нея тук имаше само легло, малка табуретка, ниска масичка с чайник и една-единствена купичка. Гледаше как старецът налива ча, а след това му подава купичката.
— Ще пийнете с мене, надявам се? — срещна той погледа на дядото.
— Аз… — старецът се поколеба, после леко се поклони. Личеше си, че не е очаквал подобна любезност.
Бен отпи от ча и предложи купичката на стареца. Отново се поколеба, но след това, насърчен от топлата усмивка на Бен, пое купичката и шумно отпи глътка.
— Сигурно е странен животът ви, лу нан джен.
Пещарят се разсмя и се огледа, сякаш подобна мисъл за първи път му идваше наум.