— Не по-странен от този на всеки човек.
— Може би. Но що за живот е?
Старецът приседна, после се наведе напред с купичката в ръка.
— Искате ли да поработите на моето място?
Бен се разсмя.
— Не, имам си достатъчно работа, лао джен. Но вашата работа… тя ме привлича.
Старецът леко присви очи.
— Работата ми или онова, с което работя?
— Толкова лесно ли разделяте двете неща?
Пещарят сведе поглед. На устните му заигра странна усмивка. След това пак вдигна глава и подаде купичката на Бен.
— Като че ли знаете доста, млади господарю. Какво изучавате?
— Живота — отговори Бен. — Или поне така казва баща ми.
Старецът задържа поглед върху него — сериозността, изписана на лицето на младежа, го беше впечатлила.
— Самотен живот е това, млади господарю! — той се изкиска и потърка леко брадясалата си буза. — О… много хора виждам, но малцина от тях са склонни да приказват.
— Винаги ли сте бил сам?
— Винаги? — старецът подсмръкна. Тъмните му очи изведнъж загледаха напрегнато. — „Винаги“ е много време, господарю, всеки от клиентите ми би ви го казал, стига да можеше. Но как да ви кажа… Не, имал съм жени — една-две, когато бях по-млад. Господарю, в това отношение и аз съм същият като другите мъже. Възрастта не намалява мерака, а едно добро чукане си е добро чукане, нали?
Бен не каза нищо и старецът сви рамене.
— Както и да е… Имаше една-две. Но не се задържаха много. Не и след като разбраха какво става в другата стая.
Бен се извърна, погледна към вратата и вдигна вежди.
— Искате ли да погледнете?
— Ще ми позволите ли?
Остави купичката и последва стареца, без да знае какво ще види там. Пещ? Стая, пълна с черепи? Пресни трупове, отчасти разчленени? Или нещо още по-зловещо? Усети как го побиват тръпки на очакване. Но онова, което се изпречи пред очите му, беше съвсем неочаквано за него.
Приближи се, после се разсмя развеселен.
— Но това е… красиво!
— Красиво?! — старецът се приближи и застана до него. Опитваше се да види това така, както го виждаше Бен — с нови очи.
— Да… — Бен докосна едната от малките фигурки. След това дръпна пръста си и го близна. Вкусът беше странен и все пак познат. — Какво сте използвали?
Старецът посочи встрани. Там, на една малка масичка, бяха наредени неговите чинийки и гърненца с бои, а до гърненцата имаше гърне като онези, които носеше, когато срещна Бен. Гърне, пълно с пепел.
— Разбрах — кимна Бен. — И смесвате пепелта с бои? Старецът кимна на свой ред.
Бен погледна стенописа. Почти покриваше стената — бяха останали само няколко празни места тук-там по ръбовете и в горния ляв край на картината, където композицията не беше довършена. Бен гледаше ли, гледаше… после изведнъж се сети какво беше казал старецът.
— Откога, казахте, сте започнали да го рисувате?
Старецът приклекна и заразглежда нещо в долния край на картината.
— Не съм го започнал аз.
— Но… — Бен се извърна леко и забеляза по лицето на стареца неща, които беше пропуснал да отбележи досега. — Искам да кажа, като казахте това за жените, когато сте били млад… Имаше ли го тогава?
— Това ли? — старецът се разсмя. — Не, нямаше го. Или поне не беше цялото. Имаше една съвсем малка част. Ето това тук… — той очерта мъничка част от композицията в долния край на стената, в средата.
— Да. Разбира се — сега Бен забеляза. Фигурите там бяха много по-груби от другите. Когато вече му бяха обърнали внимание, забелязваше как композицията се е разраствала от центъра настрани. Пещарят се беше учил на своето изкуство бавно, търпеливо, добавяйки година след година, увеличавайки умението си. Докато най-накрая…
Бен отстъпи назад и за първи път огледа цялата композиция.
Това беше танцът на смъртта. В далечния ляв край една гигантска фигура — огромна в сравнение с другите, много по-дребни — водеше хорото. Беше висока, мършава фигура с кожа, бледа като стъкло, с тяло като на недохранен боец — голите ръце — със стегнати мускули, дългите крака — изпънати като на бегач. Тялото беше извърнато наляво — на запад и към мрака отвъд — но приличната на конска бръсната глава бе завъртяна неестествено назад върху дългата шия, втренчена безстрастно в голата тълпа зад гърба, която ръка за ръка се нижеше по пътя сред дърветата.
В дългите си кльощави ръце Смъртта държеше флейта — тръстиката беше прилепнала към лишената от устни уста. От другия край на флейтата излиташе ято мънички птички, черни като гарвани, ала свирепи; кръглите им очички бяха като млечнобели мъниста. Те връхлитаха върху тълпата и кълвяха очи и крайници.