Дърветата бяха отдясно. Върби, ясени, кленове. Под тях вляво, в средата на стенописа, между камъните течеше поток, повлякъл жълтата пръст на Северен Китай. Това бяха Жълтите извори, под които, както разправят, била Долината на мъртвите, ти ю, „земният затвор“. Забеляза как неколцина в тълпата — и хан, и хун мао — гледаха към златния разлив отчаяни, без да виждат нищо от сияйната му красота.
Това беше сцена на мъчение, но имаше място и за съчувствие. Под едно от дърветата двете фигури, които беше забелязал отначало, се прегръщаха за последен път, преди да се заловят на хорото. Бяха майка и дете — майката надвиваше страха си, за да утеши разплаканата си дъщеря. А по-нататък, под най-голямата върба, двама влюбени за последен път бяха притиснали лица в последна, отчаяна целувка, преди да се разделят завинаги.
Гледаше и гледаше, изпиваше картината с очи. После кимна — беше разпознал стила. Беше шаншуи — „планини и реки“. Но това тук нямаше нищо общо с безжизненото съвършенство в картините на Тун Чи-чан. Тези планини бяха живи, в движение, водата кипеше, разпенена от падащите отгоре камъни.
Това беше картина на всичко последно. На смъртта не на един-единствен човек, а на цял един свят. На самото Чун Куо.
Отстъпи назад. Трепереше. Отдавна нищо не го бе разтърсвало толкова дълбоко. Пещарят не беше велик художник — поне не в техническо отношение — и все пак умението му да вижда надалече не само компенсираше липсата на техника. Тази картина беше истинска. В нея имаше ки — жизненост. Имаше я в изобилие.
— Разбирам защо са ви напуснали, лу нан джен. Сънували ли сте това?
Старецът се извърна и погледна към Бен. Изведнъж нещо в него се беше променило. Нямаше как да го сбъркаш с прост продавач на ча.
— Значи разбирате?
Бен го погледна в очите.
— Кога сте го сънували?
— Когато бях десетгодишен. Животът ми… — той сви рамене и се извърна. — Май след този сън вече не можех да стана друго освен лу нан джен. Нямаше друго училище за мене.
— Да… — Бен се обърна и погледна картината отново. Благоговееше пред простата й сила. — Всичко това… вашата работа… Сигурно сте много зает.
— Зает? — старецът се разсмя. — Няма по-зает човек в седемте Града от пещаря, освен акушерката. Казват, че по осемстотин милиона умирали всяка година. И все повече ще умират. В земята няма място за толкова народ. И затова идват в моите пещи — той се разсмя; лицето му изведнъж придоби странен замислен израз. — Това притеснява ли ви, млади господарю?
— Не — честно отговори Бен, ала това му напомни за баща му. Колко още време оставаше до мига, когато Хал щеше да е мъртъв — жив само в спомена? И все пак той поне щеше да легне в земята. Бен се намръщи. — Имате забележителен поглед, лу нан джен. И все пак, когато говорите, всичко изглежда толкова… толкова прозаично. Толкова безсмислено.
— От нищото идват. В нищото се завръщат.
— В това ли вярвате?
Старецът сви рамене. Очите му се втренчиха в мрака в левия край на стенописа, отвъд фигурата на Смъртта.
— Да вярвам в нищото — това вяра ли е? Ако е така — да, вярвам.
Бен се усмихна. В този старец имаше повече разум, повече мъдрост, отколкото в хиляда Фан Лян-вей. А той самият? В какво вярваше? В нищото? Мракът само мрак ли беше? Или там вътре в него имаше нещо? Също както зад светлината имаше някаква сила. Нямаше ли сила и зад мрака? Може би дори беше същата сила?
Старецът въздъхна.
— Простете ми, млади господарю, но трябва да ви оставя. Трябва да се погрижа за пещите. Но моля ви, ако искате да поостанете тук…
Бен наведе глава.
— Благодаря ви, лу нан джен. За мене е чест, че ми показахте творението си. Не всеки ден се натъквам на нещо толкова истинско.
Пещарят се поклони и пак погледна Бен в очите.
— Радвам се, че дойдохте, млади господарю. Не всеки ден срещам някого, който да разбира тези неща. Сънят ни използва — не е ли така?
Бен кимна, трогнат от смиреността на стареца. Да създадеш това и все пак да знаеш колко много общо имаш самият ти с творението. Това беше истинското познание.
Поклони се отново и се отправи към вратата. След това изведнъж спря.
— Едно последно нещо — обърна се той. — Вярвате ли в призраци?
Пещарят се разсмя и се огледа.
— Призраци ли? Че има ли тук нещо друго освен призраци?
— Катрин? Вътре ли си?
Тя затвори очи и опря чело о гладката, хладна повърхност на вратата — искаше да си отиде и да я остави на мира, но гласът му отново прокънтя — по-силен и по-настоятелен: