— Катрин? Там си, нали? Пусни ме да вляза!
— Върви си — в гласа й се долавяше умора. — Имаш среща с младия Хен, нали? Защо просто не отидеш на срещата и не ме оставиш на мира?
— Пусни ме! — настоя той. — Хайде де! Трябва да поговорим.
Въздъхна, отстъпи назад и докосна ключалката. Вратата веднага се плъзна настрани.
Сергей се беше преоблякъл. Облякъл бе дрехите си за хазарт — тъмни коприни, които му придаваха твърдо, почти злокобно излъчване. Никога не й бяха харесвали — най-малкото пък сега, когато му беше сърдита.
— Още ли се цупиш? — попита я той и влезе в стаята.
Тя беше метнала върху статива чаршаф, за да скрие онова, над което работеше в момента, но той отиде право при него и отметна покривалото.
— Това тук ли е причината за всички проблеми?
Тя нервно докосна ключалката. Вратата се затвори и тя се обърна.
— Какво искаш?
Той се разсмя и се приближи до нея.
— Така ли ме посрещаш?
Опита се да я прегърне, но тя го отблъсна.
— Много бързо забравяш — подхвърли му тя и метна чаршафа обратно върху статива.
— Пошегувах се… — подхвана той, но тя ядно се нахвърли върху му.
— Ти си хлапе! Случайно да го знаеш?!
Той сви рамене.
— Тъкмо това си мислех, че харесваш в мене. Освен това на тебе не са ти плиснали вино в лицето. Заболя ме.
— Много добре.
Тя се извърна, но той я улови за рамото и я дръпна.
— Пусни ме! — каза тя студено, вторачила поглед в ръката му.
— Не и преди да се извиниш.
Тя смаяно се разсмя.
— Аз?! Да се извиня? След онова, което каза? Ще отидеш да гниеш в ада, преди да съм ти се извинила!
Той затегна хватката си. Тя извика и се изтръгна.
— Копеле… Нямаш право…
— Нямам право ли? — той се приближи и заплашително се надвеси над нея. — След онова, което бяхме един за друг през последните две години, имаш наглостта да ми разправяш, че нямам право? — гласът му беше твърд; никога не го бе чувала да говори така. Изведнъж се уплаши от тази му страна.
Винаги ли го беше имало това у него — под повърхността на чара? Да. Винаги го бе знаела. Може би тъкмо това я бе привлякло към него. Но вече й беше омръзнало. Омръзнало й беше това безмозъчно господарско чувство. Нека се пропие до смърт, нека се хване с курви, нека си проиграе всичките пари — тя вече нямаше да го търпи.
— Просто си върви, Сергей. Сега, преди окончателно да си заприличал на глупак.
Забеляза как очите му се разшириха от гняв и разбра, че е казала не каквото трябва. Той замахна, стисна грубо шията й и я дръпна към себе си.
— Глупак, а?!
Въпреки страха й хрумна, че тонът му странно прилича на този на Фан Лян-вей, когато говореше на Шепърд. После започна да се бори, за да се измъкне — удряше го по раменете, по гърба, докато той насила вдигна брадичката й и притисна устни към нейните. Едва тогава я пусна и я отблъсна от себе си, сякаш тя вече не му беше нужна.
— А сега вече ще отида на среща с Хен.
Тя потръпна и несъзнателно избърса уста.
— Копеле… — отрони. — Нагло, противно копеле… Сълзите й напираха; изведнъж болка и обида изместиха гнева. Как смееше той да постъпва с нея по този начин? Да се държи така, сякаш тя му е играчка?
Но той само поклати глава.
— Време е да пораснеш, Катрин. В името на всички богове, трябва вече да пораснеш!
— Аз…?! — но негодуванието й вече беше безполезно. Той й беше обърнал гръб. Фрасна с юмрук ключалката и се измъкна през вратата — едва я изчака да се поотвори. И вече го нямаше.
Тя остана на място, втренчена в отворената врата. Вътре в нея бушуваха страх, болка и гняв. После автоматичната ключалка се включи и вратата се затвори. Тя се обърна и тръгна към кухнята. Извади бутилката прасковена ракия и си наля голяма чаша. Ръцете й трепереха. После стисна чашата с две ръце и отпи голяма, продължителна глътка. Затвори очи. Тъмната течност опари гърлото й.
Потръпна. Копеле с копеле! Как смееше?!
Върна се в другата стая, остави чашата на пода, отметна покривалото от статива и се загледа в картината. Трябваше да бъде двоен портрет — тя и Сергей. Смяташе да му го подари след две седмици — за втората годишнина от запознанството им. Но сега…
Погледна картината — вече я виждаше с нови очи. Беше пълен боклук. Безжизнен боклук. Лоша като пейзаж на Тун Чи-чан. Натисна бутона за изтриване, отстъпи назад и загледа как лицата избледняват и шареният, набразден с линии екран се превръща в гладък девствено бял копринен четириъгълник.
Известно време не усещаше нищо, после коленичи, вдигна чашата си, допря я до бузата си, след което я поднесе към устните си и отпи.
Вдигна очи — изведнъж беше решила. Майната му! Ако той я смяташе за такава — ако възнамеряваше да се отнася с нея така — то тогава тя нямаше да го търпи. Край. Дотук.