Преглътна и усети в гърлото си измамната топлина. Сълзите заплашваха да потекат всеки миг, въпреки че беше твърдо решила да не се разплаква. Подсмръкна и вдигна чашата си в наздравица към мълчаливата врата.
Върви на майната си, Сергей Новачек! Да гниеш в ада дано!
Сергей беше застанал на горната стълбищна площадка и оглеждаше огромната, мижаво осветена игрална зала на „Нефритовия божур“. Лампите над масите осветяваха играещите, а в дъното барът пресичаше залата отляво надясно, осветен отзад, извит като полумесец. Залата беше препълнена. Хората се тълпяха около няколко маси, той чуваше възбуденото им мърморене.
Във въздуха витаеше сладък, почти пиперлив аромат като канела, смесена със сливи и жасмин, странно женствен, ала твърде силен, за да бъде приятен. Беше техният мирис — на синовете на Низшите фамилии и приятелите им. Отличителният белег на елита на хан — като феромонна окраска. Сергей се усмихна. На теория „Нефритовия божур“ беше смесен клуб и членството се определяше не от расата, а от препоръки и избор, но на практика единствените хун мао тук бяха гости като самия него.
Ян куей цу — така наричаха такива като него. „Океански дяволи“. Варвари.
Дори и портиерът хан на вратата го беше погледнал надуто. Виждаше презрението под повърхностната маска на учтивост. Беше го чул как, след като го подмина, се обърна и измърмори нещо на своя език на другия портиер. После ги чу да се смеят — знаеше, че се смеят на него.
Е, тази вечер щеше да изтрие някоя и друга усмивка от някое и друго лице. Ами Хен? Усмивката му се разшири. Да, Хен известно време няма да може да се усмихва — той щеше да се погрижи за това.
Слезе по покритото с плюшен килим стълбище, подмина огромната драконова глава в долния му край и тръгна към бара.
Гледаха го с неприкрита враждебност.
Хен Чан-йе беше там, където му беше казал, че ще го намери — на една маса в дъното вляво, близо до бара. Голяма шестоъгълна маса, покрита с яркочервена коприна. По ръба й минаваше бордюр с изображения на ву фу, петимата богове на късмета — мънички зелени силуети.
Усмихна се и се поклони.
— Хен Чан-йе… Получили сте съобщението ми, надявам се.
Хен Чан-йе беше седнал на отсрещната страна на масата. Пред него имаше чаша и бутилка вино. От двете му страни седяха негови приятели — всичко четирима — млади хан на по двайсет-двайсет и една години със свежи лица. Дългият им маникюр и сложно избродираните коприни им бяха като визитни картички. Гледаха Сергей студено, сякаш гледаха непознат. Хен се наведе напред. На устните му заигра усмивка.
— Добре дошли, ши Новачек. Получих съобщението ви. Въпреки това се чудех дали тази вечер ще се появите — за миг усмивката му се разшири, сякаш за да подчертае шегата. — Но така или иначе вие сте тук, нали? Така че… седнете, моля. Ще помоля келнера да ви донесе питие.
— Само вино — отговори той на негласния въпрос, седна и се усмихна на останалите за поздрав; вътрешно ги презираше.
Усмихна се, извади копринената кесия от джоба на сакото си и я хвърли на масата. Тя тупна право пред Хен Чан-йе. Направи го нарочно — не толкова за да го обиди, колкото за да демонстрира недодяланост. В кръговете, в които се движеше Хен, не беше необходимо да доказваш, че разполагаш със средства, преди да започнеш играта. Предполагаше се, че щом си седнал на игрална маса, значи можеш да си платиш дълговете. Така беше между чун цу. Само хсияо джен — малките хора — действаха така, както постъпваше сега Сергей.
Забеляза как Хен и приятелите му се спогледаха и се усмихна вътрешно. Арогантността им, вътрешното им убеждение, че го превъзхождат — това бяха слабости. И колкото повече подхранваше тази тяхна арогантност, толкова по-слаби щяха да стават. А колкото по-слаби бяха те, толкова по-силен щеше да е той.
— Какво е това? — Хен попипа връвчицата на кесията, сякаш беше нещо мръсно.
— Залогът ми — Сергей леко се наведе напред, като че ли притеснен. — Погледнете, вижте. Според мене ще е достатъчно.
Хен се разсмя и поклати глава.
— Наистина, ши Новачек. Ние тук не правим така.
Сергей вдигна вежди, все едно беше озадачен.
— Значи не искате да играем? Но аз си мислех…
Хен се усмихваше напрегнато. Говореше английски отсечено, пресилено любезно.
— Не исках да кажа това — той вдигна с два пръста кесията и я хвърли обратно през масата. — Нямаше да сте тук, ако… ако се съмнявах в способността ви да си платите.