Сергей се усмихна.
— Простете — огледа се, после прибра кесията в джоба си. — Не исках да ви обидя.
— Разбира се — отвърна усмихнато Хен, ала по начина, по който се спогледа с приятелите си, пролича какво всъщност си мислеше. — Разбирам, ши Новачек. Възпитани сме различно. Но играта…
Сергей леко кимна, сякаш признаваше мъдростта на казаното.
— Играта си е игра. Една и съща и за хан, и за хун мао.
Хен едва-едва кимна.
— Така е. Е… ще играем ли?
— Само аз и вие ли, Хен Чан-йе? Или и чун цу ще се присъединят към нас?
Хен погледна хората около себе си подканващо.
— Чан Вен-фу? Цан И? Ще играете ли?
Двама от четиримата хан кимнаха, другите двама — сякаш по условен знак — се изправиха и оставиха четиримата да се подредят около масата.
— Вие сте Запад, ши Новачек, аз — Изток. Моите приятели ще бъдат Север и Юг.
Сергей се облегна назад и пое чашата вино от сервитьора, който беше изникнал до него.
— Чудесно. Имате ли нови карти?
Хен вдигна брадичка, сякаш даваше сигнал на келнера. Миг по-късно мъжът се върна със запечатан пакет и го подаде на Сергей. Той го взе, претегли го на ръка и го остави на масата.
— Донесете друг.
Хен се усмихна напрегнато.
— Нещо не е наред ли, ши Новачек?
— Съвсем не, Хен Чан-йе. Моля ви, изтърпете ме. Това ми е слабост… суеверие — той изрече последната дума тихо, сякаш засрамен, и забеляза как трепнаха очите на Хен; как стрелна с поглед Север и Юг, като че ли да наблегне върху това на приятелите си.
— Много суеверия ли имате, ши Новачек?
— Не са много. Но това… — той сви рамене, обърна се, взе новия пакет от келнера и го остави до другия. След това за изненада на Хен хвана първия и счупи печата.
— Но аз си мислех, че…
Сергей сведе поглед, пренебрегвайки забележката му, и разстла огромните карти пред себе си като ветрило. В пакета Чу, „Държава“, имаше сто и шейсет карти, подредени в девет нива или групи. Начело на всичко беше императорът, седнал на трон, облечен в златни одежди. Под него бяха неговите седем министри — с побелели бради и прости дрехи, сякаш за да му контрастират. Третото ниво бяха главите на фамилии — двайсет и девет карти, богато украсени, всяка една — съвсем различна от другите. Следващото ниво надолу включваше четиримата генерали, съвсем еднакви на пръв поглед — и все пак твърдите хун мао лица на старците се различаваха значително. След тях идваха четирите съпруги на императора според ранга им в домакинството, а под тях, на шесто ниво — двете наложници; оскъдното им облекло ги правеше най-привлекателни сред картите. След това бяха осмината синове — приликата със съответните им майки си личеше в чертите на лицата и беше хитро подчертана чрез цветове и украшения. После, на осмото ниво на тази сложна йерархия, идваха осемдесет и един чиновници, подредени в девет нива по девет — огромните им емблеми чи лин бяха пришити към гърдите на бледосините им одежди. И най-накрая, на девето ниво — последно в огромния, разнообразен ред на Държавата — бяха двайсет и четиримата глави на компании. Символите на фирмите им — едни — отдавна забравени, други — днес също толкова познати, колкото и по времето, когато играта е била играна за първи път преди сто и двайсет години — бяха изрисувани върху свитъците с копия на Едикта, които всеки от тях държеше.
Обърна една от картите и внимателно огледа гърба й за някакви специални белези, след това я сравни с друга. Гърбовете на картите бяха в ярко, копринено червено, а в центъра им бяха изрисувани три концентрични кръга — три пръстена от дракони: двайсет и девет черни дракона във външния кръг, седем по-големи — в средния и в самия център един-единствен златен дракон, по-голям от всички. Огромните му челюсти бяха захапали опашката му.
Сергей се усмихна и вдигна поглед.
— Прекрасни карти, Хен Чан-йе. Лицата им… изглеждат така, сякаш са извадени от живота!
Хен се усмихна.
— Така и си е било, приятелю. Това са копия на най-първата колода Чу, нарисувана от ръката на Тун Мен-тяо.
Сергей погледна картите с ново уважение. Значи това бяха малки портрети на истински хора, изпълнявали тези роли. Мъже и жени, които великият художник и сатирик Тун Мен-тяо беше познавал в живота. Усмихна се. Това придаваше на играта допълнителна острота.
— Да започваме ли? — попита Хен. — Ако разбъркате картите, ние ще цепим, за да видим кой ще раздава.
През първите няколко часа той се опитваше да поддържа нещата горе-долу в равновесие, като отдаваше победите си на късмета, а пораженията — на собствената си глупост. Ала през цялото време зорко следеше играта им — беше видял как другите двама играят така, че да печели Хен, макар и привидно да го извъртаха, за да изглежда все едно ги е грижа само за собствения им интерес. Беше хитро, ала прозрачно и сега той виждаше как това би измамило другиго, но самият той не беше кой да е. Беше отличен играч на Чу. Беше се усъвършенствал още от дете — надиграваше баща си и чичовците си и така си печелеше джобните пари.