Хен Чан-йе вдигна съвсем незабележимо глава.
— Не, почитаеми чичо. Никой не се е разболял. Аз…
Хен Ю въздъхна облекчено, после се наведе по-ниско.
— Пил ли си, Чан-йе?
— Аз… — и тогава най-неочаквано Чан-йе избухна в сълзи. Чан-йе, който нито веднъж не беше произнесъл и дума на разкаяние за безпътния си живот, плачеше! Хен Ю погледна надолу — ръката на Чан-йе се беше вкопчила в полите на неговото пау — и поклати глава. Изведнъж гласът му доби твърдост — глас на министър, заповядващ на по-низш от него.
— Хен Чан-йе! Спомни си кой си! Я се погледни! Ревеш като четиригодишно дете! Не те ли е срам?
— Прости ми, чичо! Не мога да се сдържа! Опозорих благородното ни семейство! Загубих един милион юана!
Хен Ю занемя. След това се разсмя невярващо.
— Грешно съм те чул, нали, Чан-йе? Един милион юана?!
Но лекото кимване на Чан-йе го потвърди. Беше загубил един милион юана. Вероятно на игралната маса.
Хен Ю огледа студената официалност на антрето, фалшивите колони и мъничките бронзови статуетки на богове в нишите и от двете страни. Нереалността на всичко го порази. После поклати глава.
— Не е възможно, Чан-йе. Дори и ти не можеш да профукаш толкова много пари?!
Но знаеше, че е точно така. Нищо по-малко не би довело тук Чан-йе. Нищо не би го докарало до подобно състояние.
Хен Ю въздъхна — раздразнението му изведнъж се смени с отчаяние. Никога ли нямаше да се освободи от грешките на чичо си? Първо цялата онази работа с Лу Кан, а сега и това. Сякаш бащата се беше преродил в своя син пройдоха, за да продължи да пилее богатствата на фамилията със същото нехайство и себичност.
Защото сега щеше да му се наложи да взима заеми, за да осъществи плановете си. Да приеме онзи заем с висока лихва, който му предлагаше ши Сакстън. Един милион юана! Изруга тихичко, след това се дръпна назад и раздразнено изтръгна полите на своето пау от хватката на племенника си.
— Да влезем в кабинета, Чан-йе. Ще ми разкажеш какво е станало.
Седна зад голямото си министерско бюро и изслуша историята на Чан-йе със сурово лице. Когато той млъкна, не каза нито дума и се замисли. Най-накрая погледна към Чан-йе и поклати глава.
— Държал си се като глупав младок, Чан-йе. Първо си се надценил. Това само по себе си е достатъчно лошо. Но после… Е, да обещаеш нещо, което не е по силите ти, това е… непростимо.
Забеляза как Чан-йе се изчерви и наведе глава. Значи все пак имаше някакво чувство за порядъчност, помисли си. И за срам.
— Както и да е — продължи той, окуражен от явния признак на срам у племенника си. — Ти си ми роднина, Чан-йе. Ти си Хен — произнесе името с гордост, която накара племенника му да вдигне глава и изненадано да срещне погледа му. — Да. Хен. А думата, дадена от Хен, трябва да се изпълнява — независимо дали той е сгрешил или не.
— Искаш да кажеш…
Тонът на Ю стана твърд.
— Искам да кажа, че ще мълчиш и ще ме слушаш!
Хен Чан-йе отново смирено наведе глава. Сега целият беше покорство и послушание.
— Както казах, един Хен трябва да държи на думата си. Така че, Чан-йе, ще изпълня условията на ши Новачек. Ще му дам бронзовата статуя Комин, за да уредим дълга ти. Що се отнася до исканата от него информация — можеш сам да уредиш това още сега. Терминалът е ето там, в ъгъла. Обаче… има две неща, които ще трябва да направиш за мене.
Чан-йе изведнъж леко надигна глава.
— Първо, ще подпишеш половината от годишния ти доход да бъде поставен под попечителство чак докато навършиш трийсет години.
Чан-йе се поколеба, след което кимна неохотно.
— Добре. И, второ, ще се откажеш от членството си в „Нефритовия божур“.
Хен Чан-йе вдигна поглед смаян.
— Но, чичо…?! — после забеляза гневната решителност, изписана на лицето на Хен Ю, и сведе очи. — Както кажеш, чичо Ю.
— Добре — обади се Хен Ю вече с по-мек глас. — Върви тогава при терминала. Знаеш как се действа. Кодовете са отбелязани отдясно. Но ако трябва, питай. Ще бъда тук още няколко часа — трябва да подготвя докладите си.
Проследи с поглед Чан-йе, след това се облегна назад, приглади брадата си с лявата си ръка, а дясната отпусна върху бюрото. Един милион юана! Това наистина би било катастрофа. Но това… тази сделка. Усмихна се. Да, това беше възможност, дадена му от боговете, за да сложи юздата на безпътния си братовчед — да го научи на самодисциплина. Ами цената? Една грозна бронзова статуя, която струваше най-много двеста юана, и някакви си сведения за негов състудент!
Кимна — беше странно доволен от хода на нещата. После отново се върна към доклада. Тъкмо понечи да го пъхне в процепа зад ухото си и Чан-йе се обърна към него: