— Чичо Ю?
— Да, Чан-йе?
— Май той няма досие?
Хен Ю се засмя, след това се изправи и заобиколи бюрото си.
— Разбира се, че има, Чан-йе. Няма човек в Чун Куо без досие. Сигурно погрешно си набрал кода.
Погледна към екрана. На него беше изписано:
НЯМА ИНФОРМАЦИЯ.
— Чакай — той взе листчето от ръката на братовчед си. — Я да видим сега.
Щом видя името, изписано на листа, се сепна, след това притеснено се разсмя.
— Нещо не е наред ли, чичо Ю?
— Не… нищо. Аз… — усмихна се окуражително, после въведе кода и получи същия отговор, както и Чан-йе преди това. — Хммм… Сигурно на този терминал му има нещо. Ще извикам някой да го провери.
Хен Чан-йе го гледаше със странен поглед.
— Да почакам ли, чичо?
В първия миг той не отговори — в ума му напираха въпроси. След това разсеяно поклати глава.
— Не, Чан-йе… — после си спомни кой ден беше и го погледна в очите. — Знаеш ли кой ден сме днес, Чан-йе?
Младежът поклати глава.
— Значи си си губил времето в хазарт, а гробът на баща ти си е останал непометен?
Чан-йе преглътна и засрамено наведе глава.
— Сао му… — измърмори той.
— Да, Сао му… или поне ще бъде още три четвърти час. Сега върви да изпълниш дълга си, Чан-йе. До утре ще разполагаш със сведенията — обещавам ти.
Когато Чан-йе излезе, той заключи вратата и отново отиде до терминала.
Бен Шепърд… Е, за какво ли му трябваше на ши Новачек информация за момчето на Шепърд? В едно беше сигурен — това не е безобидно любопитство. Никой — нито хан, нито хун мао — не би хвърлил цял милион за такава дреболия, освен ако няма някакъв скрит смисъл.
Извърна се и погледна към малкия чип с доклада на бюрото си, после се обърна обратно — беше взел решение. Докладът можеше и да почака. Това беше много по-важно. Каквото и да беше то.
Глава 13
Катрин
— Имаш ли нещо против да седна при тебе?
Той я погледна и се усмихна — сякаш я виждаше — създаваше я — за първи път. Беше толкова напрегнат, че изглеждаше неочакван, неестествен. И все пак той се усмихваше.
— При мене ли?
Изведнъж усети неувереност. На масата му имаше само един стол. Келнерите бяха махнали другите и го бяха изолирали. Така че никой да не може да го доближи.
Тя усети, че се изчервява. Шията и бузите й пареха, а след онзи първи поразителен контакт погледът й избягваше неговия.
— Е? — попита той и се облегна назад. Пръстите му бяха леко отпуснати върху кутията на поставения на масата пред него комсет.
Изглеждаше недостъпен и все пак се усмихваше.
— Аз… аз исках да… — очите й отново срещнаха неговите. Бяха дълбоки като пропаст. Задържаха погледа й, караха я да губи самообладание, — … да поседя при тебе.
Но изведнъж я обзе страх; тялото й се напрегна.
— Да седнеш? Къде? — той посочи с ръка празнотата. Усмивката му се разшири. После се смили. — Добре. Донеси си стол.
Тя донесе стол и го постави срещу него.
— Не. По-близо — той посочи мястото до себе си. — Не мога да говоря през масата.
Тя кимна и постави стола там, където й сочеше.
— Така е по-добре.
Продължаваше да я гледа. Очите му не се откъсваха от нейните от мига, в който го беше заговорила за първи път.
Отново я обля вълна от страх. Той не приличаше на никого от познатите й. Значи… Едва-едва поклати глава и усети как по гръбнака й полази тръпка. Не, никога досега не се беше чувствала толкова… безпомощна.
— С какво се занимаваш?
Не „Коя си?“. Нищо подобно на официално запознанство. Вместо това направо, без никакво стеснение: „С какво се занимаваш?“ Обелвайки всякаква повърхност.
Тя му се усмихна за първи път.
— Ами… рисувам.
Той кимна и за миг сви устни. После протегна ръце и хвана нейните. Заоглежда ги, заобръща ги в шепите си.
Толкова твърди, топли, изящни бяха ръцете му. Собствените й ръце сякаш бяха в клетка; пръстите й бяха по-тънки, по-бледи от онези, които ги държаха.
— Хубави ръце — отбеляза той, без да ги пуска. — А сега ми кажи за какво искаше да говориш с мене.
За ръце може би. Или за милион други неща. Но топлината, простата топлина на ръцете му, сгушили нейните, я беше лишила от дар слово.
Той отново сведе очи, проследявайки погледа й.
— Какво има, Катрин?
Тя рязко вдигна поглед и се втренчи в него — чудеше се откъде знае името й.
Той задържа взора си върху нея и лекичко се разсмя.
— Като седне човек тук, почти нищо не пропуска. Всичко се чува.