— И ти го чуваш? Всичко? И помниш?
— Да.
Сега погледът му не беше толкова напрегнат, толкова хищен и все пак все още й се струваше, че я гледа твърде втренчено — с толкова разширени очи, сякаш беше дрогиран. Но това вече не я плашеше; погледът му вече не я приковаваше там като вързана, с разголена душа и уязвима.
Страхът й се уталожваше. Топлината на ръцете му…
— Какво рисуваш?
Допреди миг това й се беше струвало важно. По-важно от всичко. Но сега? Тя наклони глава и впери поглед покрай него — забелязваше формата на главата му, начина, по който бе седнал — толкова отпуснат, толкова удобно му беше в собствената му кожа. Отново толкова неочаквано.
Той се разсмя. С прекрасен, открит смях. Радваше се на мига. Тя не мислеше, че е способен на такъв смях.
— Ама ти много приказваш, нали? И толкова красноречиво…
При последната дума вдигна глава — произнесе я отсечено, изтънчено, личеше си, че иска да я развесели.
Тя се разсмя — меката му ирония й харесваше.
— Имаш си причина да дойдеш при мене, сигурен съм. Но сега просто си седиш тук няма, сияйна и… прекрасна.
Гласът му беше по-тих. Беше полупритворил очи — като черни, премрежени слънца.
Обърна дланите й и ги стисна, докосна китките й, проследи ускоряващия се пулс на кръвта.
Погледна го изненадано, после отново погледна лявата му ръка — беше забелязала ръбчето. Ясна, определена рязка, която описваше китката му.
— Ръката ти…
— Ръка — той я вдигна към лицето й, за да може тя да я огледа по-добре. — Нещастен случай. Когато бях дете.
— О… — пръстите й проследиха рязката и тя потръпна. Беше хубава, силна ръка. Захлупи с длан неговата, преплете пръсти с неговите и го погледна.
— Може ли да те нарисувам?
Очите му се разшириха — като че ли търсеше някакви значения в погледа й. След това й се усмихна — усмивката му беше като цвете, което бавно се разтваря под слънцето.
— Да — каза той. — Ще ми хареса.
Не беше най-добрият портрет, който някога беше правила, но го биваше — композицията беше стройна, седналата фигура — като жива. Тя отмести поглед от платното към реалността, седнала на леглото й, и се усмихна.
— Свърших.
Той я погледна разсеяно.
— Свърши ли?
Тя се разсмя.
— Портретът, Бен. Завърших го.
— А… — той стана, протегна се и пак я погледна. — Бързо се справи.
— Бързо — едва ли. Позираш ми вече горе-долу три часа.
— Три часа? — той се разсмя невярващо. — Съжалявам. Бях на километри оттук.
— „Километри“ ли?
Той се усмихна.
— Нищо, нищо. Просто стара дума, това е.
Тя се отмести и го пусна да застане пред платното — нямаше търпение да разбере какво мисли. Опита се да погледне картината с нови очи, сякаш я вижда за първи път — така, както я виждаше той. После го погледна отново.
Той се мръщеше.
— Какво има? — тя усети, че пулсът се качва в гърлото й. Той несигурно посочи платното.
— Аз къде съм?
Тя се изкиска.
— Какво искаш да кажеш?
— Това… — той вдигна картината от механичния статив и я хвърли на пода. — Пълен боклук, Катрин. Безжизнен боклук.
Тя замръзна на място — твърде шокирана, за да може да каже нещо — не можеше да повярва, че той беше способен да се държи толкова лошо, толкова… просташки. Побесняла го изгледа на кръв, след това се наведе и вдигна картината. Рамката се беше счупила и долният край на картината се беше повредил. Беше невъзможно да се поправи.
Тя притисна картината към себе си — дълбоката обида подхранваше изпълващия я гняв.
— Махай се! — кресна му тя. — Хайде, разкарай се, измитай се веднага!
Той се извърна, привидно незасегнат от избухването й, след това се наведе над леглото и взе папката си. Тя го наблюдаваше в очакване да напусне, да си тръгне, без да й каже и дума повече, но той се обърна към нея и й подаде папката.
— Вземи — срещна погледа й спокойно. — Ето какво искам да кажа. Това трябва да правиш, а не онзи боклук, който бъркаш с изкуство.
Тя се разсмя невярващо. Не, той беше просто невероятен.
— Нагло копеле такова!
Щеше й се да го плесне. Да го тресне с платното по самодоволната, безучастна физиономия.
— Вземи! — изведнъж тонът му беше станал по-настоятелен, бе придобил заповеднически нотки. После той странно се смекчи, гласът му омекна. — Просто погледни, това е. А след това, ако не разбираш за какво ти говоря, ще си отида. Просто си мислех, че ти си по-различна от останалите. Мислех си, че…
Той сви рамене и пак погледна към папката. Беше най-обикновена папка за картини — от онези, в които хората си носят холограмите. Черната й повърхност беше гладка.