Тя се поколеба. Очите й преминаваха по лицето му и търсеха други признаци на обида, но се виждаше само, че той е потиснат, разочарован от нещо. Тя се намръщи и остави картината.
— Добре де! — тросна му се и взе папката. — Не ти липсва нахалство, това го признавам.
Той не каза нищо. Гледаше я очаквателно; тъмните му очи сякаш улавяха и задържаха всеки един атом на нейното същество. Погледът му я смущаваше.
Тя приседна на края на леглото с папката в скута си и го погледна с полупритворени очи.
— Какво е това?
— Отвори и виж.
Тя мълча дълго с наведена глава; пръстите й проследяваха формите и силуетите, които я гледаха от листовете в папката. После го погледна с широко отворени очи. Целият й гняв си беше отишъл.
— Кой ги е рисувал?
Той седна до нея, взе папката и прелисти първите няколко репродукции.
— Това тук е от Караваджо — „Вечеря в Емаус“, рисувана преди повече от шестстотин години. А това… това е Вермеер, рисувана е почти шейсет години по-късно. Кръстил я е „Ателието на художника“. А това… е от Рембранд, неговата „Аристотел съзерцава бюст на Омир“, рисувана десет години по-късно. А това е „Лаокоон“ на Ел Греко…
Тя го хвана за ръката и му попречи да преобърне репродукцията. Взря се в разпрострелите се върху страницата бели силуети.
— Аз… аз никога не съм виждала нищо подобно! Те са…
Тя потръпна, след това го погледна — изведнъж я обзе страх.
— Защо никога не съм ги виждала? Искам да кажа, те са прекрасни! Някак истински…
Млъкна, изведнъж засрамена — беше се сетила за какво й намекваше той. Тя го беше нарисувала по традиционния начин — единствения, който й беше известен — но той беше виждал по-хубави неща.
— Какво означава това? — попита тя. Пръстът й обходи бледите, продълговати форми. — Кои са те?
Той се разсмя и поклати глава.
— Старецът в средата — той е Лаокоон. Той е бил жрецът, предупредил троянците да не вкарват в Троя дървения кон.
Тя поклати леко глава, после се разсмя.
— Троя ли? Къде е била тази Троя? И какъв дървен кон?!
Той се разсмя — отново същата онази откритост, странна естественост, внезапно изплува на повърхността.
— Това е древна легенда. За война, състояла се преди три хиляди години между две нации-държави. Война, която избухнала заради една жена.
— Заради жена ли?
— Да — той отмести поглед. На устните му играеше лека усмивка.
— Колко странно. Война заради жена! — тя преобърна листа. — Ами това?
Известно време Бен мълча, взрян в картината, след това я погледна.
— Ти как го схващаш?
Тя леко сви рамене.
— Не знам. По-различна е от другите. Те всичките са толкова… толкова тъмни, напрегнати, мрачни. Но тази… в нея има такава ведрост, такова познание има в тези очи…
— Да… — той се разсмя тихо; беше го изненадала. — Красива е, нали? Художникът се е наричал Модиляни и картината е рисувана около триста години след онези другите. Нарича се „Последна любов“. Момичето е неговата любима, жена на име Жана Ебютен. Когато той умрял, тя се хвърлила през прозореца от петия етаж.
Тя го погледна рязко, после отново наведе очи към картината.
— Горката! Аз… — поколеба се, след това го погледна в очите. — Но защо, Бен? Защо аз не съм чувала за нито един от тези художници? Защо не учим за тях в колежа?
Той я погледна.
— Защото не съществуват. Поне не официално.
— Какво искаш да кажеш?
Той се умълча, после поклати глава.
— Не. Опасно е. Не трябваше да ти ги показвам. Дари и да знаеш за тях, това е…
Понечи да затвори папката, но тя го спря и прелисти останалите репродукции. Най-накрая, малко преди да свършат, се спря на още една.
— Това — посочи тя. — Защо никога досега не съм го виждала?
Бен се поколеба, загледан в репродукцията, която тя му подаваше. Нямаше нужда да я поглежда — толкова силно беше отпечатана в паметта му — но въпреки това я гледаше и се опитваше да я види отново, освободена от контекста — така, както я виждаше тя.
— Това е Да Винчи — обясни той. — Леонардо да Винчи. Картината се нарича „Девата и младенеца заедно със света Ана и Йоан Кръстител“ и е нарисувана точно преди седемстотин и осем години.
Известно време мълча и разглежда репродукцията, след това отново го погледна — сега очите й бяха пълни с болка и настоятелност.
— Да, Бен, но защо? И какво искаш да кажеш с това, че не съществували? Тези картини съществуват, нали? Ами хората, които са ги нарисували — и те са съществували, нали? Или всичко това е някаква шега?
Той поклати глава — изведнъж се беше изморил. Той ли беше виновен, че тези неща бяха изчезнали от света? Той ли беше виновен, че криеха от тях истината? Не. И все пак усещаше ужасна вина само защото го знаеше. Но вина ли беше? Нямаше ли нещо общо с онова чувство, което имаше, откакто беше дошъл тук, в Града? Това чувство, че само той е реален? Това ужасно чувство за отдалеченост от всичко и всички — сякаш ако протегнеше ръка да докосне каквото и да било, то щеше да се разпадне и да го остави там, сред нищото, да пропада към Земята.