Той се обърна, пак се огледа — светлината трепна при движението му и хвърли прозрачни ярки отблясъци по стъклата на прозорците. Мъртви, черни стъклени очи, в които се отразяваше нищото.
Тя протегна ръка и докосна рамото му.
— Да се връщаме, Бен. Моля те. Нека да се върнем в Оксфорд.
Той се усмихна горчиво, после кимна. Значи обратно в Оксфорд. Името не значеше нищо за нея в края на краищата. Но през последните два часа те се намираха именно в Оксфорд. Място, което не приличаше на ярката нереалност, изградена върху него. Истинско място. Въпреки всичкия мрак.
В съня си се видя как върви до него. Той държеше фенера високо над главите им, потъналият в сумрак древен град ги обкръжаваше. Подът на Града се губеше в мрака над тях.
Пак видя лабиринта; видя тъмните му, тайни реки Изида и Чаруел, които течаха по вените на земята тихо като кръв. Думите му. Неговите образи. В съня си стоеше заедно с него на стария каменен мост, а плътта й беше свързана с неговата чрез дланите. И когато той вдигна фенера, водата засия. Сияеше във виненочервено, а дълбините под повърхността бяха черни като мастило.
Събуди се — беше й горещо, тресеше я. Светна нощната лампа. Беше четири сутринта. Надигна се, разтри длани и ги погледна учудено и облекчено. Толкова истинско беше. Беше усетила как плътта й потъва в неговата и как двете пулсираха в един ритъм, беше видяла тъмното като вино течение на водата под каменната дъга на моста…
Толкова истинско, че събуждането сякаш беше стъпка надолу.
Известно време седя така и трепереше — не от студ, а от сюрреалистичното усещане за нейното друго „аз“. Нейното спящо, сънуващо „аз“, което също като онази фигура от съня вървеше през мрака и не разбираше нищо.
Затвори очи — опитваше се отново да хване образа, но той избледняваше бързо, а чувството й се изплъзваше. После и пулсът му заби на пресекулки и замря.
Стана и се приближи към платното, след това седна на стола пред него — с голите си хълбоци усети студената седалка. Пръстите на краката й обгърнаха кръглата греда. Тялото й беше извито и слабо като тяло на котка, а красивата й, прилична на пламък коса падаше надолу по гърба й. Плътта й беше като слонова кост между живите й кичури.
Взря се в картината и внимателно я заоглежда.
Беше тъмна. Във визуалната структура преобладаваха нюанси на червеното и зеленото, ярко контрастиращи, очертани от черното, което кървеше от краищата на картината. Остри, ъгловати форми — боята беше дебело напластена по платното с ръбове и сенки като пейзаж.
Лицето му я гледаше отсреща. Петънца от червено и зелено като стъкълца оформяха плътта му. Зеленото на очите му беше толкова ярко, че сякаш сияеше и потапяше всичко останало в мрак.
Беше го изобразила седнал на стол, с леко приведени напред рамене, с напрегнати ръце, сякаш аха-аха щеше да се надигне. Дългите му възлести пръсти бяха вкопчени едни в други здраво, почти любовно.
В композицията имаше рязкост, абстрактност, в които никой от приятелите й не би разпознал нещо, присъщо на нея — и все пак отдолу прозираше нещо по-меко: вторично присъствие, което в един момент започваше да доминира, след като онова първоначално чувство за ъгловатост и мрак се уталожеше.
Картината живееше. Тя се усмихна — знаеше, че тук беше надминала себе си. Това беше пробив. Нов вид изкуство. Не мимикрията, която толкова отдавна бе приела за свое изкуство, а нещо ново, различно по вид от всичко, правено от нея досега.
Зад твърдостта на формите се долавяше аура. Светлина зад тъмнината. Нежност зад онези резки, остро скулптирани форми. Тъмното му изсечено лице ставаше все по-меко, колкото повече го гледаше; очите — все по-малко яростни и все по-нежни.
Протегна ръка и докосна долната повърхност. Пръстите й проследиха бялата черта там, където фигурата се сливаше с мрака. Под тази черта онова, което на пръв поглед изглеждаше просто черта, приемаше нови форми, нови структури — крехки вариации на сивото и черното.
Сгради. Странни архитектурни форми. Призрачни образи, които беше видяла насън. Всичко се тълпеше там: уловено в капан, притиснато долу под тънката бяла линия. Като белег върху тъмната плът на платното.
Наведе глава и присви очи. Фигурата беше вдървена, почти безжизнена на стола и все пак в нея се долавяше намек за чиста сила, за напрегната, почти плашеща жизненост. Двойнственост във всичко: нещо, което не бе осъзнавала, докато той не й го показа.
Отпусна се доволна, изправи гръб и положи длани на коленете си. После се протегна, ръцете й се извиха нагоре, след това — назад, малките й твърди гърди се надигнаха. Стисна юмруци във въздуха, прозя се и се засмя. Чувстваше се добре.