Наведе се напред и включи графичната клавиатура под долния край на картината, след това натисна един клавиш и накара платното да се завърти на 360° в пространството.
Фигурата се извъртя бавно и представи на наблюдателя лявото си рамо. Лицето премина в профил.
Натисна „пауза“, после се облегна назад и се загледа във фигурата. Беше хубав. Не, нещо повече: беше красив. И тя бе успяла да улови нещо от това. Някакво качество, което се беше борила да хване от самото начало. Бяс — който той едва удържаше вътре в себе си.
Премести фокуса към китката, към мускулите там. Наведе се напред, вгледа се, докосна твърдите ръбове на повърхностите — забеляза какво беше извлякла машината от нейните намерения.
Взира се още известно време, след това се захвана за работа — примъкна палитрата в скута си и заработи над проекта с леките скалпели. Нанасяше почти незабележими промени, после отново премести фокуса, без да откъсва поглед от платното — челото й се пресичаше от бръчка на напрегнато съсредоточаване, тялото й беше прегърбено, надвесено над картината. Дланите й работеха върху пластичната повърхност, придаваха й дълбочина.
Когато свърши, беше почти осем часа и изкуствената зора на ранните часове се промъкваше между процепите на щорите. Но всичката умора беше изтекла от костите й.
Искаше й се да го види.
Робата й беше метната на стола до леглото. Навлече я, приближи се до комсета и набра кода му по памет. След миг лицето му се появи на плоския екран до ръката й. Тя го погледна и се усмихна.
— Трябва да те видя.
Усмихна й се нежно в отговор.
— Тогава ще дойда.
Екранът потъмня. Тя поседя пред него още малко, след това се извърна. Наведе се и вдигна книгата, която беше пуснала до леглото си само преди часове. Известно време се взира в обложката й като омагьосана, после я отвори, избра наслуки пасаж и се зачете.
Потръпна. Беше точно така, както бе казал Бен. Нямаше място за сравнения. Беше толкова странна и толкова прекрасна книга. Почти неприлична и все пак прекрасна. Нямаше как да се отрече — прекрасна.
Романът, който си спомняше, беше тъп и кратък поучителен разказ — историята на някакво момче от Глината, взето за отглеждане от фамилия от Първо ниво, което се беше отплатило за доверието им, като се бе опитало да поквари достойната дъщеря на дома. В тази версия синовната преданост надвиваше страстта. Но това…
Поклати глава, после остави книгата. Въпреки всичките ексцесии беше толкова по-реална, толкова по-истинска от другата. Но какво означаваше тя? Какво значеха всички тези неща? Картините, странните сгради под Града, а сега и това… този разказ за диви мочурища и дивашки страсти. Какво беше всичко това?
Къде беше намерил Бен всички тези неща? И защо тя не беше чувала за тях досега нищо?
Защо!
Седеше на леглото, а по гръбнака й пълзеше лека тръпка — като последица от шок. Неща, които съществуваха — и все пак не съществуваха. Неща, за които, ако Бен беше прав, беше опасно човек дори да знае. Защо съществуваха тези неща? Какво означаваха?
Затвори очи, съсредоточи се, замря неподвижно, успокои вътрешните гласове, след това пак се наведе напред и се опря на лакти.
Той идваше. Точно в момента идваше насам.
— Тогава ще дойда.
Чуваше гласа му; виждаше го ясно с вътрешния си взор. Усмихна се и отново отвори очи. Още дори не я беше целунал. Не беше преминал отвъд тази първа дребна крачка. Но, без съмнение, и това щеше да се случи. Без съмнение? Иначе защо да започва?
Изправи се, огледа се, след това се разсмя. През нея премина лека тръпка. Не, още не я беше целунал. Но може би този път… Може би.
Бен беше застанал на вратата отпуснат — едната ръка небрежно бе хванала ръба на плъзгащия се панел, а с другата приглаждаше косата си.
— Наистина… — обади се той. — По-скоро бих искал да те заведа на закуска.
Изглеждаше въодушевен, странно доволен — но от себе си, а не от нея. Почти още не я беше погледнал.
Почувства се отхвърлена. Нищо.
— Ще ми се да ти приготвя нещо… — пак подхвана тя. Знаеше, че вече го е казала. Той отново поклати глава. Такова отчетливо движение. Безкомпромисно. Оставяше я като в небрано лозе. Горчива болка сви мускулите на корема й. Но беше забелязала как очите му неуморно щъкат из стаята, без да се спрат нито за миг върху нещо. Плъзгаха се по повърхността, сякаш не забелязваха нищо.
Сякаш онова, което виждаше наистина, не се намираше в стаята.
Обърна се и забеляза, че той гледа покритото платно. Но в очите му нямаше любопитство. Сега изглеждаше откъснат от света, а не притиснат с лице към него. Никога досега не го беше виждала такъв — толкова възбуден и все пак толкова откъснат от всичко.