Погледа го още миг, след това сви рамене и метна изящната си чанта на рамо.
— Добре, готова съм.
Намериха тихо местенце от другата страна на Зеленината срещу кафе „Бургундия“. Отначало се хранеха мълчаливо; завесата ги ограждаше в тясното сепаре и създаваше илюзия за уединеност. Но въпреки това и от двете им страни се носеха гласове. Ведри утринни гласове. Гласовете на онези, които досега бяха спали и вече посрещаха деня свежи и бодри. Дразнеха я също толкова, колкото и неговото мълчание. Нещо повече, той я дразнеше. Дразнеше я с начина, по който я беше довел тук, а след това бе престанал да й обръща всякакво внимание.
Погледна към ръцете му, положени на масата — видя колко небрежно бяха отпуснати там, от двете страни на плитката опразнена купа. През прозрачната повърхност виждаше призрачните им образи — бледи, ала отчетливи, изкривени от двойната плътност на леда. Беше толкова вглъбен в себе си. Така изолиран от света. Сякаш в този миг й беше по-лесно да проникне зад тази повърхност и да хване призрачните ръце, отколкото да протегне ръка и да сграбчи топлата реалност.
Усети странен натиск — нещо притискаше главата й и й пречеше да срещне очите му. И все пак нищо реално. Това беше призрак, който сама бе измислила — слабост на собствената й структура.
Отмести очи; втренчи се в недокоснатата си закуска. Не беше казала нищо за новата си картина. Нито пък беше питал за какво се е обаждала. За всичко, което бе почувствала, докато се взираше в ожесточените черти на лицето му. Беше я отрязал. Пресякъл всички пътеки помежду им. Беше й запушил устата. Бе премахнал всички пътища между тях. И докато тя седеше там, й се искаше да притежава силата да се изправи и да го остави да се взира в празната си купичка.
Като че ли това беше възможно.
Усети как вътрешното й напрежение се натрупва, докато накрая не можа да го понесе. После той протегна ръце, хвана нейните и заговори. Топлината им разсейваше всичката нервна енергия, разрушаваше призраците, станали огромни от мълчанието.
— Опитвала ли си някога истинска храна, Катрин?
Вдигна озадачен поглед и срещна очите му.
— Как така истинска!
Той се разсмя и посочи купичката й.
— Знаеш ли, никога не съм те виждал да ядеш. Дори и една хапка — ръцете му държаха нейните здраво, но без никакъв натиск. В очите му просветваше палаво пламъче. Досега не го беше виждала такъв.
— Ям — обади се тя и отново го накара да се разсмее на нападателния тон, с който го произнесе. — Но продължавам да не те разбирам.
— А — обади се той. — Значи отговорът е „не“.
Тя поклати глава — пак я беше ядосал, но по различен начин. Дразнеше я. Не беше честно.
Той наведе глава.
— Странно е какво става важно. Без никаква видима причина. Нещата те грабват. И не те пускат.
Пак вдигна поглед — от очите му беше изчезнала цялата закачливост. Онази напрегнатост се бе върнала. Онази трескавост.
— Ами твоята мания каква е? Храната ли?
Забеляза веднага, че шегата й не беше на място. В това той изглежда беше уязвим. Широко отворен.
Може би тъкмо това беше манията. Нещо, срещу което той не можеше да се защити. Дори с хумор.
„Значи така — помисли си тя. — А твоята мания е истинското.“
Известно време той не каза нищо. Тя наблюдаваше движението на черните му изразителни очи. Настроенията на морето под яркозеленото. Повърхността и подвижните течения. След това я погледна и заговори:
— Ела с мене. Искам да ти покажа нещо.
Апартаментът на Бен се намираше в северната част на кантон Оксфорд, в края на модерен студентски район. Катрин стоеше сред голямата стая и се оглеждаше.
— Никога не съм си представяла… — измърмори тя на себе си; след това се обърна и го забеляза на вратата с две пълни с вино чаши.
— Ти си привилегирована — обади се той и й подаде чаша. — Обикновено не пускам никого тук.
Тя се почувства едновременно и зарадвана, и раздразнена. Трудно беше да разбере какво точно искаше да каже с това.
Стаята беше дълга и просторна, оскъдно мебелирана. На средата на плюшения килим беше поставено ниско канапе, а до него — мъничка масичка за кафе с проста форма. За разлика от апартаментите на приятелите й обаче тук нямаше картини по стените, нито разни дреболии и статуетки по масата. Беше спретнато, почти празно.
Огледа се разочаровано. Очаквала бе нещо повече. Нещо като апартамента на Сергей.
Бен я наблюдаваше. Срещна погледа му и забеляза, че той се усмихва, сякаш чете мислите й.