— Много е голо, а? Като декора на някоя драма, поставена с ужасно много вкус!
Тя смутено се разсмя.
— О, не се безпокой. Това е — той описа голям кръг с ръка — един вид маска. Параван. За в случай че се наложи да поканя някого.
Тя отпи от виното и го изгледа рязко — опитваше се да схване какво иска да й каже.
— Е? — попита тя най-накрая. — Какво щеше да ми показваш?
Той посочи през стаята с чашата. На далечната стена имаше панел. Плъзгащ се панел с лек намек за ключалка, която се задейства с палец.
— Мистерията е разбудена — обади се той. — Ела.
Последва го — чудеше се защо ли той играе тези игри.
Във всичко друго беше толкова директен. Толкова самият себе си. Защо тогава всички тези номера и заобикалки? Какво криеше? От какво се боеше?
Пръстите му набраха някаква комбинация на ключалката. Тя светна и той натисна вдлъбнатината с десния си палец. Вратата изсъска и разкри втора стая — също толкова голяма, колкото и онази, в която се намираха.
Тя пристъпи вътре, впечатлена от контраста.
Защото въпреки размерите си стаята беше претъпкана с какво ли не. Стените бяха покрити с полици. Между тях висяха картини и репродукции. До отсрещната стена имаше малко единично легло — чаршафите бяха омачкани, покривката — дръпната встрани. На нощната масичка стоеше купчина книги, на пода до леглото — също. Истински книги, не касети. Също като онази, която й беше дал. Устните й се разтвориха в изненадана, радостна усмивка. Но онова, което наистина грабна вниманието й, беше апаратът в средата на стаята.
Тя прекоси стаята и застана до него.
— С това ли се занимаваш? — попита. Усети, че машината трепери; щом я докосна, деликатните й крайници се люшнаха.
Скелето на машината беше покрито с тънки жички като люлка. Вътре имаше марионетка в цял ръст — подобие на човек с лице без черти, с гладки длани, без нито една бразда. Формата беше като машината — почти жива — откликна с трепет на докосването й. Белите й, почти прозрачни повърхности отразяваха светлините от тавана в проблясъци и искри.
Беше прекрасно. Само по себе си това беше произведение на изкуството.
— Прави ли нещо?
— Сама не. Но да, в известен смисъл аз се занимавам тъкмо с това.
Тя го погледна бързо, после пак отмести поглед към машината. Спомни си какво беше казал Сергей — че бил техник, учен. Но дали това отговаряше на всичко, което той знаеше за изкуството? На цялото това интуитивно, дълбоко, спечелено познание? Намръщи се — опитваше се да разбере, да нагласи нещата така, че да се връзват едно с друго. Погледна основата на машината и забеляза плътната ширина на лентите, намотани около ролките като някаква груба останка от технологичното минало. Никога досега не беше виждала нищо подобно.
Заобиколи машината — опитваше се да схване за какво служи. Не можа.
— Какво е това? — попита тя най-накрая.
Той застана от другата страна на машината и я погледна през крехкото скеле и през тънката паяжина на жичките.
— Тъкмо затова те доведох тук — да го видиш.
Усмихваше се, но зад усмивката тя усещаше колко е напрегнат. Това беше важно за него. По някаква причина беше много важно.
— Ще ми се довериш ли, Катрин? Ще направиш ли нещо за мене?
Тя се втренчи в него — опитваше се да го разгадае, но беше невъзможно. Той не беше като другите. Трудно беше да се каже какво иска и защо го иска. За миг се поколеба, после едва-едва кимна — виждаше колко е напрегнат, как беше очаквал друг отговор.
Извърна се за миг, след това пак се обърна към нея — вълнението, което беше мярнала по-рано, отново светеше в очите му, ала този път я обгръщаше, омагьосваше я.
— Прекрасно е. Най-хубавото нещо, което съм правил. Ти само почакай. Ще видиш колко е прекрасно. Колко е истинско.
В гласа му се долавяше нещо странно, почти детско — някаква невинност, която я шокира. В този миг той беше толкова открит. Така изцяло уязвим. Погледна го с очи, току-що отворени за сложността на този странен млад мъж. За силите, които се бореха помежду си да надделеят в природата му.
Странно, искаше й се да го притегли към гърдите си — така, както майката би притеглила детето си. И все пак в същото време го желаеше така яростно, че потръпна, уплашена за себе си.
Бен се изправи до рамката и я погледна. Катрин лежеше по гръб — гола, със затворени очи, клепачите й трепкаха. Гърдите й се надигаха и спускаха леко, сякаш спеше; червената й коса беше разпиляна на красиви златисто-червени кичури по бузите и шията й.
Подпори крепяха тялото й, но шията й беше скована от твърда поставка, обградена от чувствителни ледени нишки — сякаш главата й беше затворена сред стъклени отломки. Фина мрежа от жици се разпростираше от тясната лента под тила й и се спускаше надолу по цялото й тяло. Ивици лента прикрепяха мъничките, чувствителни на допир датчици към плътта й на равни интервали. Всичко осемдесет и една свръзки, повече от половината — директно с черепа.