— И на мене ми казаха така.
Застана зад нея и започна да натиска копчетата на подпорите. Бавно я спусна на земята. После се качи отгоре на рамката и отлепи жиците и датчиците от плътта й един по един, като масажираше освободената плът, за да стимулира кръвообращението — всяко негово движение беше методично, като че ли отдавна отработено.
— Не обичам екипи — обади се той, без да я поглежда. След това приклекна, отлепи двойните датчици от зърната на гърдите й и започна да ги разтрива нежно с палци. Те се надигнаха, възбудени от докосването му, но той беше продължил да работи нататък по тялото й и да я освобождава от коланите.
— Поставих си задача. Още преди години. Бях чувал за пай пи и за ограниченията на формата, но може би още тогава съм осъзнавал, че не е трябвало да бъде така. Потенциалът им е бил далеч по-голям, отколкото някога е хрумвало някому.
— Но аз пак нищо не разбирам, Бен. Говориш несвързано. Сега тя се беше надигнала на лакти и се бе втренчила в него. Дланта му беше отпусната върху топлата вътрешна повърхност на бедрото й — пасивна, безразлична, както изглеждаше. Тя все още беше объркана. Беше толкова истинско. Събуждаш се — и после се събуждаш пак. А сега пък и това. Бен, наведен над нея с ръка на бедрото й, дрънка тези глупости за нещо, за което всички знаят, че е било технологически задънена улица. Тя поклати глава.
Погледът му изведнъж стана съсредоточен.
— Какво има?
— Но аз продължавам да не разбирам нищо, Бен! Това беше истинско! Знам го! Птицата, която полетя към мене през Зеленината, ароматът на кафе и пури. Онзи лек ветрец, който се усеща винаги, когато седнеш там. Нали знаеш, от въздуха, който циркулира в задните тунели. А и други неща…
Тя затвори очи и започна да си спомня:
— Лекото жужене от разговорите по масите. Дрънченето на чаши и чинии. Слабото бръмчене на фабриките надолу по нивата. Това постоянно трептене на всичко — отвори очи и го погледна умолително. — Беше истинско, Бен! Кажи ми, че беше!
Той поклати глава.
— Не. Всичко беше запис. До последната подробност.
— Не! — тя разтърси глава. — Искам да кажа — видях те там! Седеше там, срещу мене. Ти беше. Знам, че беше ти! И ти каза… — тя се напрегна да си спомни, след това кимна. — Ти каза, че не трябва да ме е страх от тях. Каза ми, че летенето е органичен инстинкт.
— Да, казвал съм го. Но не на тебе. И не в кафе „Бургундия“.
Тя се надигна и се вкопчи в раменете му — усети гладката текстура на плата — после протегна ръка и докосна лицето му. Усети грапавината на бузите — имаше нужда от бръснене. Той отново се разсмя, но този път тихо.
— Не можеш да ги различиш, нали? Кое е истинското — това или онова, другото? И все пак ти си тук, Катрин. Тук, с мене. Сега.
Тя задържа погледа си върху него, след това го откъсна уплашена и объркана.
— Онова преди — продължи той. — Онова, което си мислиш, че се е случило. То беше измислица. Моя измислица. То никога не се е случвало. Аз го направих.
Протегна ръка, повдигна брадичката й и нежно извърна лицето й отново към своето.
— Но това… това е истина. Това сега — той склони лицето си към нейното и докосна устните й с устни.
Очите й се разшириха — на лицето й се изписа смътно разбиране.
— Значи… — но сякаш тъкмо беше протегнала ръка да хване нещо и то бе изчезнало пред очите й. Лицето й помръкна. Тя сведе очи и поклати глава.
Той се изправи и пристъпи извън рамката. Взе от леглото синьото си копринено пау и й го подаде.
— Вземи, наметни го.
Тя пое дрехата — държеше я странно, взираше се в нея, сякаш не беше сигурна дали съществува или не; сякаш всеки миг щеше да се събуди и да открие, че всичко е сън.
Изправи се, загледан в нея. Очите му търсеха отговора в нейните. След това се извърна.
— Облечи го, Катрин. Облечи го, а аз ще направя кафе.
Лежеше на леглото му, обвита със синьото копринено пау, облегната на купчина възглавници, и отпиваше от кафето си.
Бен крачеше из стаята, от време на време спираше да я погледне, после продължаваше. Докато говореше, ръкомахаше — жестовете му бяха екстравагантни, експанзивни. Изглеждаше пълен с енергия; силното му атлетично тяло балансираше между естествена грация и неестествена напрегнатост като някой странен, великолепен звяр, чиято интелигентност се простира отвъд простото познание. Докато говореше, очите му блестяха, ръцете му се обръщаха във въздуха, сякаш го скулптираха, ваеха от него нови форми и силуети.
Гледаше го като омагьосана. Преди беше имала само бледа представа за това, което е той, но сега знаеше. Щом съзнанието й се проясни, тя откри, че изпитва страхопочитание пред огромността на постижението му. Толкова беше истинско…