Той спря до празната рамка, отпуснал леко едната си ръка върху подпората.
— Когато си казах, че имам проблем, не разбирах колко погрешно е да мисля за това като за проблем. Нали разбираш — това не беше нещо, което можеше да се постигне с някой и друг технически трик — беше по-скоро въпрос на големи усилия. Въпрос, който да обуздае енергиите ми чрез насочване към него. Или да ме направи по-наблюдателен.
На това тя се усмихна. Ако някой можеше да бъде по-наблюдателен от него…
— Така… Започнах с нещо като анимация. Десет завъртания в секунда, суров образ. Това ми даде стъпката, формата на нещото. После го развих в следващия му стадий. Детайлизирах го. Записвах го с двайсет и пет в секунда. Накрая го изглаждах и полирах, докато всяка отделна нишка стане идеална; презаписах го с петдесет в секунда. Бавно го правех по-истинско.
Ръцете му извършваха леки деликатни движения, сякаш измъкваха най-фините жички из стегнато кълбо нишки.
— Стана ми ясно, че наистина няма друг начин да се свърши. Само трябваше да го направя толкова истинско, колко вероятно можех.
— Но как? Не мога да разбера как си го направил. То е… — тя потръпна, засмя се — той я забавляваше. — Не. Просто не е възможно. Не може да си го постигнал!
Но той вече го бе постигнал. И тя знаеше, че е така.
— Как? — той съвсем притихна. Слаба усмивка играеше по устните му, после изчезна. За момент тя не разбра какво прави той с тялото си, с изражението на лицето си. След това устата й се отвори изведнъж, шокирана от точността на имитацията му — стойката му, целият му вид.
И тогава той заговори:
— Но как? Не мога да разбера как си го направил. То е… — той потръпна и се засмя — мек, изненадан и женствен смях. — Не. Просто не е възможно. Не може да си го постигнал!
Беше идеално. Не точно тя, но идеално копие на всичко останало — на жестовете й, движенията на устата й, гласа й. Всеки нюанс и интонация бяха хванати точно. Сякаш говореше огледалото.
Тя се дръпна напред и разля кафето си.
— Това е…
Но не можа да го каже. Беше плашещо. Усети нервите й да се опъват. За момент всичко около нея се забави. Имаше усещането, че пада; после се взе в ръце.
Той я наблюдаваше, видя я как изглежда: фокусираше я през цялото време като обектив на камера, отбелязваше и съхраняваше всеки най-нов нюанс в поведението й.
— Трябва да прогледнеш, Катрин. Наистина да прогледнеш за нещата. Трябва да се опиташ да ги видиш от другата страна. Да навлезеш направо в тях и да разбереш как се чувстват. Няма друг начин.
Той спря — сега я гледаше по различен начин, сякаш преценяваше дали още следва мисълта му. Тя кимна, пръстите й отсъстващо триеха разляното по робата му кафе, но очите й бяха вече полузатворени, несигурни.
— Художникът — всеки художник — е и актьор. Функцията му е да мимифицира — дори и при най-голямата му изразителност. И като актьор трябва да се научи да играе с публиката си — той се усмихна, разтвори ръце, сякаш за да обгърне света, очите му блестяха тъмно от огромността на видението му. — Виждала си малка частичка от това. Поглеждала си към онова, което може да се окаже. Но то е по-голямо от това, Катрин. Много, много по-голямо. Това, което изживя днес, е просто най-слабо предположение за окончателната му форма.
Засмя се — кратка, остра експлозия от смях, която беше като вик от радост.
— Изкуството — за него говоря! Нещото, за което мечтаят всички истински артисти!
Бавно пусна ръцете си надолу. Усмивката изчезна от устните му и очите му внезапно станаха страшни. Сви юмруци, изви ги към гърдите си, тялото му се изви като на танцьор. За момент остана така, напрегнат, цял концентриран там, в центъра.
— Не изкуството такова, каквото го познаваш сега. Не… — разтресе глава като при голяма болка. — Не. Това ще бъде нещо почти непоносимо. Нещо ужасно и все пак красиво. Твърде красиво, за да се изкаже с думи.
Засмя се студено, очите му сега горяха с интензивност, която я изплаши.
— Ще бъде изкуство, което плаши, Катрин. Изкуство толкова студено, че ще прободе сърцето със студа си, и все пак същевременно толкова горещо, че ще избухне като малко слънце, изгарящо в тъмнината на черепа. Можеш ли да си го представиш? Можеш ли да си представиш на какво ще прилича подобно изкуство? — смехът му избухна отново — безжалостен, ужасен звук. — Това няма да бъде изкуство за слабите. Не. Подобно изкуство би разрушило дребосъците!