Докато се изправяше, видя доволната усмивка на устните на стария човек и разбра, че е постъпил мъдро. Имаше неща, които му бяха необходими — неща, за които тангът можеше да го улесни; но в момента никое от тях не беше извън широкия му достъп. Да се ползва обаче с добрите чувства на танга беше съвсем различно. Поклони се за втори път, след това сведе глава пред Чун Ху-ян и се оттегли. Някой ден — сигурен беше — подобни временни жертви щяха да се отплатят — хилядократно да надхвърлят наградите, от които сега се отказа толкова лесно. Междувременно щеше да разбере за какво изобщо става въпрос в цялата тази история с Новачек. Щеше да стигне до дъното й и после да се постарае той да е човекът, от когото първо ще я чуе тангът.
Когато огромните врати се затвориха зад него, се огледа с усмивка из големите зали и коридори на двореца. Да, сега дните на стария танг бяха преброени. И когато му дойдеше времето, принц Юан щеше да се нуждае от канцлер. По-млад от Чун Ху-ян. Човек, на когото абсолютно може да се опре.
Хен Ю продължи покрай кланящите се слуги; широка усмивка осветяваше чертите му.
И защо да не е той? Защо да не е Хен Ю, чието досие е неопетнено, чиито способности и лоялност са безспорни?
Когато ги приближи, огромните, тапицирани с кожа външни врати започнаха да се отдръпват, пропускайки ярка слънчева светлина сред сенките на широкия коридор с висок таван. Отвън стражите с обръснати глави от елитния взвод на танга се кланяха ниско, докато минаваше между тях. Възхитен от ситуацията, Хен Ю, министър на Ли Шай Тун, танг на Град Европа, слабо се засмя от удоволствие.
Да, помисли си с поглед, насочен нагоре към големия кръг на слънцето. Защо не?
Катрин стоеше на вратата и гледаше към него. Бен седеше на края на леглото — главата му беше вирната напред, раменете — наежени — и се взираше в рамката, без да вижда.
Цялата я беше събудил за живот; бе се усмихвал, бе я целувал нежно, говорил й бе да почака, докато й донесе закуска, но се беше забавил твърде дълго. Откри го в кухнята, отсъстващо втренчен в ръцете си; приборите за закуска бяха недокоснати.
— Какво има? — бе попитала. — Какво стана?
Но той мина покрай нея, сякаш тя не беше там. Прекоси стаята и седна на леглото. Толкова тих, толкова самовглъбен, че я беше изплашил.
— Бен? — повика го тя, докато оставяше подноса до него. — Приготвих закуска. Няма ли да я споделиш с мене?
Той вдигна поглед към нея.
— Какво?
— Закуска — усмихна се тя, после коленичи до него и положи ръка на коляното му.
— А… — усмивката му беше вяла — по-скоро знак за усмивка.
— Какво има, Бен? Моля те. Не съм те виждала такъв преди.
За момент той не направи нищо. След това бръкна в джоба на халата си, измъкна нещо и й го подаде.
Беше писмо. Взе го от него, пипайки внимателно — усещаше нещо странно.
Седна на пода в краката му, внимателно разгъна писмото — сякаш беше старо и крехко като книгата, която й бе дал — хвана прегънатите листове и ги изглади в скута си.
За момент се поколеба — заля я внезапно предчувствие. Ами ако има друга жена? Някоя бивша любовница, пишеща, за да си го върне — да й го отнеме? Или е нещо друго? Нещо, което му е трудно да сподели с нея?
Погледна към него, после върна поглед и започна да чете.
След известно време вдигна очи.
— Сестра ти?
Той кимна.
— Иска да ми дойде на гости. Да види с какво се занимавам.
— А… — но странно, не се чувстваше успокоена. В тона на писмото имаше нещо, което я притесни. — А ти не го искаш?
Той кимна отново; устните му бяха здраво стиснати.
За момент се загледа покрай него в книгите по полицата до леглото. Книги, за които никога преди не беше чувала, със заглавия толкова странни, колкото и кожената подвързия на кориците им; книги като „Ернест Берхтолд“ на Полидор, „Фермерът от Ингълудската гора“ на Хелм, „Елинор“ на По, „Силата на привличането“ на Браун и „Манфред“ на Байрон. За миг се взря в тях, сякаш за да ги проумее, после пак го погледна. Сгъна листовете, плъзна ги обратно в плика, след което му го подаде.
— Дойдох тук, за да се измъкна от всичко онова — каза той, докато взимаше писмото. За момент го погледна страшно, сякаш беше живо същество, след това го пъхна обратно в джоба си. — Това тук… — посочи рамката, книгите и картините по стените, личните вещи, пръснати из цялата стая, после сви рамене. — Е, то е различно, всичко това.
Тя се сети за Лоте и Волф — започваше да разбира.