— Виждаш ми се потиснат, Бен. Само заради мястото ли е? Или има и нещо друго?
Той се обърна полуусмихнат.
— Не. Права си. Не е само заради мястото — махна отчаяно с ръка, после се загледа в един от огромните редове с балкони. Зад подобните на стъкло стени се виждаха хора — десетки, стотици, хиляди. Хора, накъдето и да погледнеш. Човек никога не можеше да остане сам. Дори и в стаите усещаше натиска на хората през стените.
Погледна я пак — изведнъж лицето му беше станало оголено, открито.
— Тук се чувствам самотен, Мег. По-самотен, отколкото е възможно да се чувствам!
Тя се втренчи в него, след това наведе глава, разтревожена от внезапното прозрение за онова, което той чувстваше. Никога не би могла да се сети.
Продължиха нататък и докато вървяха, той й разказа за боя. Когато свърши, тя го погледна ужасено.
— Но те не могат да те обвинят, Бен! Той те е провокирал. Ти просто си се защитавал, нали?
Той се усмихна напрегнато.
— Да. И властите го приеха. Няколко свидетели ме защитиха срещу обвиненията му. Но това само влошава нещата.
— Но защо? Ако е станало така, както ми го разказваш…
Той се извърна и се загледа в откритото пространство.
— Предложих да платя всичко. И новата протеза, ако е необходимо. Но той отказа. Май иска да разнася счупената си ръка като значка.
Отново я погледна — очите му бяха пълни с болка, обида и гняв. И с още нещо.
— Не трябва да обвиняваш себе си, Бен. Той е бил виновен, не ти.
Той се поколеба, после поклати глава.
— Така изглежда. Аз го направих да изглежда така. Но истината е, че ми хареса, Мег. Харесваше ми да го провокирам — докато стигне границата — и след това… — той лекичко тласна въздуха с ръка. — Хареса ми. Разбираш ли, Мег?
Тя гледаше брат си, без да разбира. Никога не беше виждала тази му страна и въпреки всичките му думи не можеше да му повярва докрай.
— Това е вина, Бен. Чувстваш се виновен за нещо, за което не си.
Той се разсмя и отклони очи.
— Вина ли? Не, не беше вина. Прекърших ръката му като изгнила клонка. Знаех, че може да стане така. Не разбираш ли? Виждах го колко е пиян, колко лесно мога да го озаптя.
Извърна се към нея и приближи лице до нейното. Гласът му се снижи до шепот:
— Можех да се справя с него. Можех да го задържа, докато дойдат сервитьорите. Но не го направих. Исках да го нараня. Исках да разбера какво е. Аз подредих нещата така, Мег. Не разбираш ли? Аз ги нагласих.
Тя сви рамене, после поклати глава и впери напрегнат поглед в него.
— Не.
Но погледът му беше яростен, убедителен. Ами ако беше вярно?
— И какво разбра? Как беше?
Той погледна ръката й, сгушена в неговата.
— Ако затворя очи, виждам всичко като на длан. Усещам го. Колко лесно се подведох. Тежестта му. Скоростта му. Колко натиск беше необходим — кост срещу кост — за да строша ръката му. И това знание е… — той сви рамене, пак я погледна и съвсем леко, нежно стисна ръката й. — Не знам. Сила, предполагам.
— И ти хареса?
Сега го гледаше втренчено, потискайки отвращението си — опитваше се да му помогне, да го разбере.
— Може би си права… — той пропусна въпроса й. — Може би трябва да се прибера у дома.
— Ала нещо те задържа тук…
Той кимна, без да откъсва очи от ръката й.
— Така е. Нещо ми липсва. Знам го. Нещо, което не мога да видя.
— Но тук няма нищо, Бен! Само се огледай! Няма нищо!
Той се извърна и сви рамене — като че ли беше съгласен с нея, ала си мислеше за онзи лу нан джен, пещаря, и за Катрин. Тях не беше предвидил — те го бяха изненадали. Значи може би имаше нещо повече — много повече, отколкото си представяше.
Обърна се и я погледна.
— Както и да е. По-добре ще е да тръгваш. Срещата ти е след час.
Погледна го и тя — личеше си, че е разочарована.
— Мислех си, че ще дойдеш с мене.
Беше казал на Катрин, че ще се видят в единайсет — беше й обещал да й покаже още стари маслени картини — но щом забеляза как го гледаше Мег, разбра, че не може да я остави да отиде сама.
— Добре — усмихна се. — Ще дойда с тебе до клиниката. Но след това си имам работа. Важна работа.
Бен огледа богато украсеното фоайе и се намръщи. На това долно ниво този лукс беше съвсем неочакван. Като се прибавеше и строгата охрана, всичко това го караше да мисли, че има някаква по-мрачна причина от финансовите съображения клиниката „Мелфи“ да се намира на такова необичайно място.