Стените и таванът бяха в наситено синьо, а подът — застлан с килим в подходящ цвят, украсен с проста жълта лента по края. От едната страна имаше постамент, върху който се възправяше бронзова бременна жена — хун мао, а не хан. Голото й тяло беше самото въплъщение на плодовитостта. Срещу нея висеше единствената картина в залата — огромно платно; лекотата му се открояваше на фона на синьо-черната стена. На картината беше изобразен дъб, огромен дъб сред буйната зеленина на древна английска ливада.
Сама по себе си картината не изненадваше с нищо, но в този контекст отново стоеше неочаквано. Защо? — запита се той. Защо е тук?
Приближи се, присви очи и се загледа в малкото жълъдче на преден план вляво на композицията. Опитваше се да разчете двата мънички инициала, изписани върху него.
АШ. Като какво? — запита се той и се усмихна. Беше се сетил за всичките онези сравнения, които бе научил като малък. Силен като вол. Хитър като лисица. Надут като пуяк. Як като дъб.
И също толкова дълголетен. Втренчи се в него — опитваше се да разбере значението му в схемата на нещата — след това се обърна и погледна към Мег.
— Идвала ли си тук и преди?
Тя кимна.
— На всеки шест месеца.
— Ами мама? И тя ли идва тук?
Мег се разсмя.
— Разбира се. Когато дойдох за първи път, бяхме двете заедно!
Той я погледна учудено.
— Не знаех.
— Не се притеснявай, Бен. Женски работи, това е. Просто за тях е по-лесно да правят всичко тук, отколкото да идват в Имението. По-лесно и по-удобно.
Той кимна и извърна поглед, но това обяснение не го задоволяваше. Имаше нещо нередно във всичко това. Нещо…
Обърна се, щом вратата се приплъзна и през нея мина един мъж: висок, доста набит хан с широко, странно безлично лице; гладката му черна коса беше пригладена назад над лъскавото му чело. Дългият му ръждивокафяв халат беше поръбен с тъмнозелена копринена лента. Щом влезе, се усмихна, потри нервно ръце и леко се поклони на Мег, преди да се обърне към Бен.
— Простете, ши Шепърд, но не ви очаквахме. Аз съм старши консултант тук. Казвам се Тун Тан. Ако знаех, че възнамерявате да придружите сестра си, щях да ви предложа да… — той се поколеба, после, несигурен как да продължи, се усмихна и сведе глава. — Но щом така и така вече сте дошли, най-добре ще е да заповядате вътре, нали?
Бен се втренчи в консултанта и онзи извърна очи. Човекът очевидно се притесняваше от присъствието му. Но защо, щом ставаше въпрос за редовен преглед? Защо присъствието му объркваше нещата, въпреки че става въпрос за „женски работи“?
— Мег — обърна се към нея консултантът, — радвам се да те видя отново. Разбира се, очаквахме те следващата седмица, но няма значение. Всичко ще е готово само за миг.
Бен се намръщи. Но тя беше казала, че… Погледна към нея — очите му настояваха да му обясни защо не му е казала, че трябва да се яви чак след седмица. Но погледът й му подсказа, че трябва да потърпи.
Последваха Тун Тан в стаите — също толкова луксозни, колкото и фоайето. Големи, просторни стаи, подредени така, сякаш тук беше Първо ниво, а не Средните. Тун Тан набра някаква комбинация на ключалката, след това пак се обърна към Бен — вече не толкова притеснен:
— Ако сте толкова любезен да почакате тук, ши Шепърд, ще се опитаме да не ви задържаме твърде дълго. Изследванията са съвсем рутинни, но отнемат известно време. Междувременно бихте ли желали някой от помощниците ми да ви донесе нещо?
— Искате да изчакам тук отвън?
— Бен… — очите на Мег го умоляваха да не създава проблеми.
Усмихна се.
— Добре. Бихте ли ги помолили да ми донесат кана кафе и бюлетина с новините?
Консултантът се усмихна и отиде да изпълнява поръчката на Бен, но сега Мег го гледаше странно. Познаваше брат си много добре. Достатъчно добре, за да знае, че никога не пипа бюлетина с новините.
— Какво си намислил? — прошепна му тя веднага щом Тун Тан излезе.
Той се усмихна — със същата онази привидно невинна усмивка, достатъчна, за да накара алармените звънци да зазвънят в главата й.
— Нищо. Просто се грижа за малкото си сестриче, нищо повече. Грижа се да пристигне навреме в клиниката.
Тя сведе поглед — на Бен не му убягна как се опитваше да избегне прекия му поглед.
— Всичко ще ти обясня, Бен. Обещавам. Но не сега — погледна го и поклати глава. — Виж, обещавам! По-късно. Но докато си тук, се дръж прилично. Моля те, Бен. Ще се забавим само около час.
Той омекна и й се усмихна.
— Добре. Ще слушам.
Младо момиче му донесе кафе и куп бюлетини, после заведе Мег да се преоблече. Известно време Бен се преструваше, че чете глупостите, изписани на страницата пред него, като през цялото време тайно се оглеждаше. Доколкото забелязваше, никой не го наблюдаваше. Външната охрана беше строга, но тук вътре нямаше нищо. Защо? Почти стандартна практика беше компаниите да държат вътрешността на сградите си под строго наблюдение.