Изправи се, протегна се, изимитира отегчение и тръгна да обикаля из стаята, като внимателно оглеждаше стените и отдушниците, за да се увери. Не, никой не го следеше. Беше почти сигурен.
Добре. Значи, щеше да задълбае малко повече. Да си отговори на някои от въпросите, които задръстваха главата му.
Излезе в коридора и се върна на кръстовището. От двете му страни имаше врати. Спря и се заслуша. Отдясно се дочуваше лек шум от гласове, но отляво нямаше нищо. Бутна дръжката на лявата врата и тя тихо се плъзна. Ако някой се натъкнеше на него, щеше да каже, че търси тоалетната.
В стаичката нямаше никого. Затвори вратата зад себе си и се огледа. Май и тук нямаше камери. Сякаш нямаха нужда от тях. И все пак, без съмнение, камерите им бяха нужни, щом имаха редовна клиентела.
Прекоси стаята с три бързи крачки и побутна отсрещната врата. И тя беше отворена. Оттатък имаше дълга тясна стая, осветена ярко. Стената отляво беше пълна с шкафчета с папки.
Еврика! — помисли си той и си позволи лека усмивка. И все пак беше странно, много странно, че толкова лесно успя да се добере до архивите им.
Сякаш не очакваха, че някой би се опитал.
Челото му се набърчи — опитваше се да схване, — след това заряза идеята и бързо тръгна покрай редицата от шкафчета, търсейки номера, който беше мярнал на картата, която Мег показа на портала. Намери го съвсем лесно и посегна към чекмеджето. То се отвори още щом го докосна.
Досието на Мег го нямаше. Разбира се… бяха го взели. Както в много частни клиники, повечето от извършваната тук работа беше от деликатен характер и досиетата бяха водени по старомоден образец — докладите се пишеха на ръка от консултантите, не се съхраняваха компютърни копия. Някак не вървеше…
Сепна се и замръзна на място, щом забеляза името, изписано върху папката, която беше извадил. Папка, на чийто етикет до познатото име беше изрисувано мъничко жълъдче.
Женски работи…
И тогава се разсмя — тихо, меко. Беше разбрал какво беше притеснило Тун Тан по-рано. Те бяха тук! Всичките бяха тук! Той прерови бързо папките и го намери. Своето досие — писано на ръка като всички останали, съдържащо пълни медицински данни, включително и копие от генетичната му таблица.
Потръпна — странна смесица от въодушевление и болка потече по вените му. Беше точно така, както си го беше мислил. Огъстъс беше прав. Експериментът на Еймъс продължаваше.
Втренчи се в генетичната таблица — сравняваше я с онази в паметта си, онази, която беше видял за първи път на гърба на дневника на прадядо си онзи следобед в старата къща, в деня, когато беше изгубил ръката си.
Двете таблици бяха идентични.
Прегледа отново папките и намери тази на баща си. Известно време мълчаливо преглежда страниците, после вдигна глава и кимна. Ето го тук потвърждението. Малка бележка с дата 18 февруари 2185 година. Датата, на която баща му беше стерилизиран. Стерилизиран, без да го знае, под претекста, че това е обикновено медицинско изследване.
Горе-долу пет години, преди Бен да се роди.
Отново прехвърли папките — търсеше досието на майка си. Измъкна го. Сега знаеше какво да търси. И предчувстваше какво ще намери. Но дори и така остана изненадан от онова, което прочете.
Имплантът беше направен седем месеца преди раждането му, което означаваше, че е бил хранен някъде другаде, преди да бъде поставен в утробата на майка си. Докосна зъби с език — намираше мисълта странно объркваща. Естествено, имаше смисъл — за осем седмици можеха да кажат дали ембрионът е здрав или не. Тогава ембрионът му трябва да е бил — колко? — голям два и половина сантиметра. Крайници, пръсти и пети, уши, нос и уста трябваше да са се оформили. Да. За осем седмици трябваше да бъдат сигурни.
Имаше смисъл. Естествено, че имаше. Но мисълта за самия него вътре, поставен в машина, го притесняваше. Винаги си беше мислил…
Ръцете му почиваха на ръба на чекмеджето; внезапно беше завладян от реалността на онова, което беше открил. Беше знаел — някаква част от него беше го вярвала от деня, когато бе погледнал в дневника на Огъстъс; дори и така пак не беше подготвен. Изобщо не беше. Това бе ментално знание, откъснато от него. Досега.
Потрепери. Значи беше вярно. Хал не му беше баща, Хал му беше брат. Като така наречения му „прапрапрадядо“ Робърт, „прапрадядо“ му Огъстъс и „прадядо“ му Джеймс. Всички те бяха братя. Всеки един от тях роден от семето на стареца. Синове на Амос Шепърд и жена му Александра.