Тун Тан преглътна, изведнъж осъзнал харизматичната сила на младия мъж пред него, след това кимна.
— Добре. Тогава отивам да видя сестра си. Тя е като мене. Не й харесва да я карат да чака. Но вие го знаете, нали, Тун Тан? От всички хора вие най-добре трябва да знаете колко си приличаме ние от семейство Шепърд.
Мег седеше срещу Бен в седана и го наблюдаваше. Не беше проронил дума, откакто бяха излезли от клиниката. Беше по дирите на нещо. Видяла го бе да разговаря с Тун Тан, когато се беше върнал за нея. Когато го бе запитала, Бен отрече да се е случило нещо между него и Тун Тан, но тя разбра, че лъже. Двамата не бяха съгласни за нещо. Нещо важно, защото Бен все още се тревожеше за него.
Опита отново.
— Има ли нещо общо с мене?
Той вдигна поглед към нея и се усмихна.
— Не се предаваш, нали?
Усмихна се и тя.
— Не и когато те засяга тебе.
Той се наведе напред и взе ръцете й в своите.
— Няма нищо. Наистина, сестричке. Ако беше важно, щях да ти кажа. Честно.
Тя се разсмя.
— Това няма смисъл, Бен. Ако не е важно, тогава няма причина да не ми го кажеш. А ако е — е, казваш, че би го споделил с мене. Тогава защо просто не ми кажеш, за да млъкна.
Той сви рамене.
— Добре. Ще ти кажа за какво си мислех. Мислех си за едно момиче, което срещнах тук. Момиче на име Катрин. Трябваше да се срещна с нея преди два часа, но тя вероятно вече ме е отписала!
Мег сведе поглед, станала изведнъж много кротка.
— Момиче?
Той нежно й стисна ръцете.
— Моя приятелка. Помага ми за работата.
Мег вдигна поглед към него.
Той я наблюдаваше със слаба, почти напрегната усмивка на устните.
— Ревнуваш, нали?
— Не… — започна тя със сведени очи, бузите й малко се позачервиха, ала след това се засмя. — О, ти си невъзможен, Бен. Наистина си невъзможен. Любопитна съм, това е всичко. Не мислех…
— Че тук имам някакви приятели? — Той кимна. — Не. Всъщност нямах. Не и допреди седмица. Тогава я срещнах. Беше странно. Виж, използвах я за модел за нещо, над което работех. Използвах я, без тя да го знае. Винаги беше там, разбираш ли, в едно кафе, където ходех често. И после един ден тя дойде на масата ми и се представи.
На устните й се върна усмивка.
— И кога ще ми я представиш?
Той погледна надолу към ръцете й, след това ги вдигна до устните си и целуна дланите.
— Какво ще кажеш за довечера? В случай че тя все още ми говори след тази сутрин.
Когато Катрин влезе, Бен седеше с Мег в сепарето в края на бара. Разумно беше избрал място, където никой от тях не е бил преди — неутрална територия — и бе казал на Мег толкова, колкото сестра му да не се чувства не на място. Бен я видя пръв и се наведе, за да докосне ръката на Мег. Мег се обърна, видя как Катрин слиза между масите към тях — първо се почувства неудобно, после, когато разбра, че са я видели — По-самоуверена. Така беше вдигнала огненочервената си коса, че да изпъкнат острите черти на лицето й.
Докато я разглеждаше в полумрака, Мег си помисли, че е твърде красива.
Бен се изправи и протегна ръка, но Катрин само му хвърли най-бегъл поглед.
— Ти трябва да си Мег — каза тя, заобиколи масата и седна до нея, загледана в лицето й. — Очаквах да се срещнем — засмя се меко, после се пресегна и нежно докосна носа на Мег, проследявайки формата му и очертанията на устата й. — Да — каза след малко. — Ти си като него, нали? — Обърна се, за да погледне към Бен. — А ти как си?
— Добре съм — отговори той свободно, седна на мястото си, след което се извърна да повика сервитьор.
Мег изучаваше профила й. Бен не беше казал нищо, но тя разбра. Момичето беше влюбено в него.
Погледна, както я беше учил Бен, и видя няколко неща: фините и умни ръце, остротата на погледа, който пропускаше малко неща от зрителното поле. Очи на художник. Видя и как момичето погледна към Бен; небрежна на повърхността, но под нея съвсем несигурна, уязвима.
Бен поръча, после се обърна с лице към тях.
— Това между другото е Катрин. Тя рисува.
Мег кимна доволна, че я беше разчела толкова добре.
— Какво рисуваш? Абстракции? Портрети? — почти щеше да каже „пейзажи“, но беше трудно да се повярва, че някой оттук би могъл да избере такъв обект.
Момичето се усмихна и бързо погледна към Бен, преди да отговори:
— Рисувам всичко, което ми хване окото. Дори нарисувах брат ти.
Бен се облегна на масата.
— Трябва да видиш, Мег. Някои от работите й са твърде добри.
Мег се усмихна. Ако Бен казваше, че е „добра“, значи можеше да се приеме, че момичето е изключително. Отново погледна към Катрин и видя неща, които беше пропуснала първия път: стегнатите й, почти животински мускули и начина, по който почти замира, когато те наблюдава. Като котка. Съвсем като котка.