Сервитьорът им донесе напитките. Когато се оттегли, Бен се наведе напред и вдигна тост за тях:
— За двете най-красиви жени в Града. Кан пей!
Мег погледна към момичето и забеляза червенината, появила се по страните й. Катрин не беше сигурна какво цели Бен. Още не го познаваше достатъчно добре. Но в гласа му се появи леко дразнеща нотка, която не можеше да се сбърка, и очите му запроблясваха палаво. Настроението му се беше променило. Или по-точно: той беше променил настроението си.
— Онази рисунка… — попита Мег, — хубава ли е?
Катрин сведе поглед с усмивка. В жеста й нямаше преструвка, само искрена скромност.
— Мисля, че е. — Вдигна очи, като внимаваше да не погледне към Бен, страните й горяха. — Най-доброто, което съм направила. Първата ми истинска картина.
Мег кимна бавно.
— Бих искала да я видя, ако ми позволиш. Не си спомням някой да е рисувал Бен от години. Ако изобщо са го рисували.
Момичето леко наведе глава. За момент настъпи мълчание, после Бен прочисти гърло и се наведе към Мег.
— Тя е прекалено скромна. Чух, че смятат да направят изложба от творбите й тук, в колежа.
Мег видя как при това момичето вдигна поглед, очите й се разшириха и разбра, че това не е нещо, което е казала на Бен, а че той сам го е открил.
Отново погледна към Катрин.
— И кога ще се състои?
— През пролетта.
— Пролетта… — Мег го обмисли за момент, после се разсмя.
— Защо се засмя? — Катрин се взираше в нея озадачена, докато от другата страна на масата Бен ги гледаше — погледът му беше почти далечен.
— Защото е странно, това е всичко. Казваш „пролет“ и имаш предвид едно нещо, докато за мене… — тя се вторачи в питието си; беше наясно колко странно я гледа момичето. — Просто пролетта там е годишно време, а тук… — вдигна поглед и срещна тъмнозелените очи на момичето. — Тук изобщо няма сезони.
Катрин се взираше в нея малко по-дълго — търсеше, но не намираше онова, което искаше, на лицето й. След това извърна поглед и леко сви рамене.
— И ти говориш като него. С гатанки.
— Това е просто защото за нас думите означават различни неща — обади се Бен и се облегна назад — тилът му се опираше о стената на сепарето. Беше коментар, който изглежда изключваше Катрин, и Мег видя как тя му хвърли бърз поглед, очевидно засегната.
Мег извърна очи, стомахът й се сви от внезапен хлад. Беше повече от любов. Повече от обикновено желание. Момичето беше обсебено от Бен. Когато отново погледна към Бен, в главата й ясно се беше оформила една дума: „трудно“. Това беше казал той по-преди. Сега започваше да разбира.
— Думите са само думи — каза тя, обърна се и се усмихна на момичето, като се пресегна да хване и да задържи ръката й. — Да не правим кой знае какъв голям проблем от тях.
Шест часа по-късно Катрин приключи с увиването на подаръка, после изправи платното до вратата. Свършила това, си взе душ, след това се облече и гримира. Довечера щеше да го изведе. Сам, ако беше възможно; но и със сестра му, ако беше необходимо. За момент остана там, разглеждайки се във високото цяла стена огледало. Беше облечена в тъмнозелена, свободно падаща рокля, пристегната в кръста с колан. Усмихна се, доволна от онова, което видя — знаеше, че на Бен ще му хареса, — после погледна надолу, докосна с език горните си зъби и си спомни.
Този следобед беше дошла картичка. От Сергей. Сбита, горчива бележчица, пълна с отхвърляне и обвинения в предателство. Заболя я, когато това върна назад всичко, което беше изстрадала през тези последни няколко седмици. Но й донесе и успокоение. Връзката й със Сергей нямаше да може да просъществува. Той се беше опитал да я притежава, да я откъсне от самата нея.
Потрепери. Е, сега с това беше свършено. Сблъсъкът му с Бен се беше оказал неминуем и в известен смисъл необходим. Беше я принудил да избира. Сергей принадлежеше на миналото й. Сега съдбата й беше свързана с Бен.
„Светкавицата“ я поведе на север през суетнята на ранната вечер. Минаваше седем, когато стигна до терминала в края на Града. Оттам взе трамвая — шест спирки на изток, после още две на север. Там се поколеба, чудейки се трябва ли да му се обади и да му каже, че идва, после се отказа. Щеше да му даде по-малко възможности да се извинява. Сега имаше свой собствен ключ — щеше да го изненада.
С пакет под мишница взе асансьора до неговото ниво. Пакетът тежеше и тя копнееше да го остави на земята. Вътре го облегна на стената на дрешника, докато сваляше пелерината си. Ароматът на изкипяло кафе изпълваше апартамента. С усмивка влезе в кухнята — надяваше се да го намери там.