Кухнята беше празна. Остана там за момент, заслушана в звуците в апартамента, после продължи. В дневната нямаше никого. На масата стояха две празни чаши. За момент се огледа намръщена — реши, че е сгрешила и те са излезли. После си спомни за кафето.
Прекоси стаята и се изправи там с ръка, леко облегната на вратата; заслуша се. Нищо. Или почти нищо. Ако се напрегнеше, можеше едва-едва да чуе дишане.
Опита вратата. Беше отключена. Премести панела, плъзна го бавно назад; сега сърцето й биеше, ръцете й започваха да треперят.
В стаята беше дяволски тъмно. Когато отмести панела назад, светлина от дневната заструи сред мрака и го разкъса. Веднага видя, че рамката е преместена от средата на стаята; беше избутана настрани, разкривайки единствено откритото пространство на килима и края на леглото.
Влезе вътре и сега го чуваше ясно — равномерно дишане. Първо й се стори само едно, но после различи удвоеността му. Намръщи се и се приближи, взирайки се сред мрака.
Шепнеше.
— Бен? Бен…? Аз съм. Катрин.
Коленичи, пресегна се да го докосне, но после рязко отдръпна ръката си. Косата…
Момичето се претърколи и вдигна поглед към нея — очите й бяха тъмни, разфокусирани от съня. Бен сумтеше меко до нея и се сгуши по-близо, дясната му ръка беше преметната през стомаха й, а дланта почиваше на гърдите й.
Дъхът й заседна в гърлото. Куан Ин! Сестра му!
Мег въздъхна, после се обърна с лице към другото момиче.
— Бен? — запита дремливо; още не беше се събудила, когато една ръка мързеливо се плъзна към тъмните косъмчета на пола й.
Катрин се изправи, силата й внезапно я беше напуснала; от устните й изскочи слаб стон на болка. Сега успя да различи как бяха преплетени крайниците им, как блестяха телата им от потта на правената любов.
— Аз… — започна тя, но думите й се връщаха обратно. Нямаше какво повече да се каже. Сега не й оставаше нищо друго, освен да се измъкне и да се опита да живее с онова, което беше видяла. Започна бавно да се оттегля.
Мег леко повдигна глава.
— Бен?
Катрин отметна глава назад, сякаш не можеше да я контролира, и я халоса в панела отзад. След това се обърна и се засуети с вратата; препъна се — вън на острата светлина в дневната — после падна върху масата. Полетя надолу, събори празните чаши, после остана легнала за момент, с чело, притиснато към крака на масата.
Чу панела да се плъзга назад и бързо се обърна, изправи се, избърса лицето си с длан. Беше Бен. Протегна ръце към нея, но тя го отблъсна, зъбите й се оголиха като на притиснато в ъгъла животно.
— Ти, копеле… — изхленчи тя. — Ти…
Но тя само успя да поклати глава, лицето й представляваше маска на мъката и горчивото разочарование.
Той отпусна ръка и склони глава. Беше несръчен, болезнен малък жест, който Мег, наблюдаваща сцената от другата стая, видя и разбра. Не й беше казал. Катрин не знаеше как стоят нещата между нея и Бен.
Мег погледна зад брат си. Катрин се беше опряла с гръб о вратата. Остана там за момент разтреперана, бледото й красиво лице беше мокро от сълзите, претоварено от мъка и гняв. После се обърна и вече я нямаше.
Ами Бен? Погледна към него — видя го как стои там, главата му — паднала напред, целият живот, цялата му великолепна жизненост изведнъж бяха изчезнали; той трепереше. Беше наранен. Тя можеше да види колко е наранен. Но щеше да се оправи. Веднъж само да свикне с нещата. А може би така беше най-добре. Да, може би беше предвид обстоятелствата.
Прекоси стаята и го обгърна с ръце, притисна го плътно към себе си, гърдите й се опираха о гърба му, бузата й почиваше до врата му.
— Всичко е наред — меко каза тя и целуна голото му рамо. — Всичко ще бъде наред. Обещавам ти, че ще бъде. Аз съм Мег, Бен. Тук съм. Няма да те изоставя. Обещавам ти, че няма.
Но когато го обърна с лице към себе си, очите му изглеждаха слепи, а бузите му бяха мокри от сълзи.
— Тя си отиде — той се беше пречупил. — Не виждаш ли, Мег? Обичах я. Не го съзнавах досега, но я обичах. А сега нея я няма.
Много по-късно Мег намери пакета. Отнесе го в дневната, после го остави на пода, разопакова го и коленичи до него, за да го погледне. Беше красиво. В това нямаше съмнение. Мег си беше мислила, че никой не е в състояние да ги види, но те бяха там, в картината на момичето — цялата сила на Бен; суровата му, безкомпромисна красота. И тя го беше виждала такъв смесен — колко нежно-страшен може да бъде.
Беше на път отново да го опакова, да го скрие някъде, докато си тръгнат оттук, когато Бен излезе от спалнята.
— Какво е това? — попита той и погледна към нея — в очите му едва-едва се четеше любопитство.