Веднага забеляза колко напрегнати бяха те и как се споглеждаха, търсейки подкрепа един от друг. Страхуваха се от него. Страхуваха се от това, как ще реагира на новините, които му бяха донесли. Мислеха си, че не подозира какви са тези новини. Но той забеляза и колко бяха примирени. Силата им беше изчерпана. Седмината ги бяха разгромили напълно. Конфискациите, арестите, екзекуциите — всичко това ги беше разтърсило из основи. Сега вече виждаха истинската цена, която трябваше да платят за своето обвързване.
„Да, така е — мислеше си той. — Времето ви изтече.“
Тръгна сред тях — ръкуваше се, заговаряше ги. Това беше неговият начин да ги накара да се почувстват като у дома си. Чак накрая стигна до Дъглас, стисна здраво и топло ръката на стария човек, за миг положи своята на рамото му, сякаш поздравяваше най-добрия си приятел. Сега, след като Бердичев беше мъртъв, Дъглас беше новият водач на дисперсионистите. Лидер на една разпаднала се партия, която вече нямаше желание да изрече името си на всеослушание. Новината за смъртта на Бердичев се беше разнесла едва преди два часа. Докато се бяха събирали — без съмнение за да обобщят какво точно да му кажат този следобед. Сега бяха шокирани. Можеше да го прочете в очите на Дъглас.
— Тъжна история — каза той, изпреварвайки Дъглас. — Изпитвам единствено уважение и почит към Сорен Бердичев. Той беше великолепен човек.
Дъглас наведе глава. Новините му се бяха отразили зле. Гласът му беше изпълнен с горчивина и яд, но и някак си пресекнал.
— Убиха го — изрече той. — Като обикновен престъпник. Казаха ми, че го е направил един от техните получовеци полуживотни. Някакъв жесток „Джен Син“. Пречупил му гръбнака като вейка. Без съд и присъда. Просто така. — Той вдигна очи и отново срещна погледа на Де Вор. — Никога не съм си представял…
— Нито пък аз — каза Де Вор и сложи ръка на рамото му. — Но все едно. Елате… Да хапнем. Сигурен съм, че всички сте гладни след полета. После ще седнем и ще поговорим.
Дъглас леко наведе глава, на устните му се появи тъжна усмивка, която смекчи гнева и обидата в погледа му.
— Вие сте добър човек, Хауард.
Докато се хранеха, почти не говориха, но след това, когато чиниите бяха вдигнати и започнаха да сервират разхладителните напитки, Дъглас подхвана темата.
— Войната свърши, Хауард. Седмината спечелиха. Трябва да се подготвим за дълготраен мир.
Външните капаци на прозорците бяха отворени и през дебелото прозрачно стъкло, заемащо цялата стена, се виждаха огряната от слънце долина и обвитите в облаци планини. Светлината на късния следобед създаваше необичайно меланхолична атмосфера в помещението. Де Вор седеше начело на масата, обърнат към тях с лице, части от което бяха в сянка.
— Ай мо та ю хсин су.
Дъглас кимна в знак на съгласие.
— Така е. Нищо не ни опечалява повече от смъртта на сърцето. Така се чувстваме ние, Хауард. Уморени. С разбити сърца. И още повече сега, когато Сорен вече не е сред нас.
— И?
Де Вор местеше поглед от един към друг, забелязвайки колко им е трудно да срещнат очите му в този миг на капитулация. Те се срамуваха. Изпитваха дълбок и горчив срам. Но от какво? От неуспеха си в опита да бъдат свалени Седмината? Или от предателството си спрямо него? Гледаше го само Дъглас.
В настъпилото мълчание Де Вор се изправи, обърна се с гръб към тях и се загледа в планините отвън.
— Разочарован съм — каза той. — Безсилен съм срещу разочарованието си. Имах по-високо мнение за вас. Мислех си, че сте по… — той се обърна и ги погледна. — По-силни.
— Загубихме — рече Дъглас, облегна се назад и изведнъж пое защитата. — Неприятен факт, но факт. Нещата драстично се промениха, особено през последните няколко месеца. Ще е самоубийство да продължаваме.
— Разбирам — Де Вор изглеждаше изненадан. Той леко се извърна, сякаш размишляваше над нещо, неочаквано за него.
— Със сигурност сте мислили за това, нали, Хауард? Видели сте как стоят нещата. Видели сте арестите. Конфискациите. Седмината се целят нависоко. Всеки, който покаже дори и следа от някакво настроение против тях, бива смазван. И няма половинчати мерки. — Той направи пауза, оглеждайки се в търсене на подкрепа. — Така стоят нещата. Аз не мога да ги променя, Хауард. Никой от нас не може. Провалихме се. Сега е моментът да определим деня.
— И всички ли се чувствате по този начин?
Около масата се разнесе шепот, изразяващ съгласие.
Де Вор въздъхна тежко.
— Мислех си, напреднали сме дотам, че…