Гледаха го. Чудеха се какво ли ще направи.
Де Вор, внезапно оживен, почука шумно по папката, в гласа му нямаше и следа от гняв.
— Аз имах планове. Проекти за нови компании. Пътища, по които да довършим успешно започнатото.
— Успешно? — Дъглас се изсмя остро. — Съжалявам, Хауард, но грешите. Ние загубихме. И загубата е тежка. Бердичев, Леман и Уайът. Дучек, Вайс и Бароу. Всички те са мъртви. Както и още две хиляди други, по-нискостоящи членове на нашата „революция“. Сто и осемнайсет компании прекратиха дейността си — техните активи и имущество бяха конфискувани от Седмината. А Седмината са все още тук, по-силни от всякога, по-властни от всякога.
— Не. Грешите. Седмината сега са слаби. По-слаби, отколкото някога изобщо са били. През последните шест години Съветът загуби четирима от най-опитните си членове. Новите тангове са млади и неопитни. И не само това, но и по-възрастните тангове загубиха увереността, спокойствието, което някога имаха. Някога беше немислимо да бъдат предизвикани Седмината. Сега обаче…
— Сега разбираме защо е било така.
Де Вор поклати глава. После седна отново, примирен.
Дъглас го погледна за миг, след това сведе очи.
— Съжалявам, Хауард. Зная как се чувствате. Вие бяхте по-вътре в нещата, отколкото ние. Укрепленията. Акциите. Това бяха все ваши проекти — ваши деца, ако предпочитате. Сигурно е трудно да се откажете от тях. Всичко свърши. Продължим ли да подкрепяме всичко това, то ще е пилеене на пари на вятъра.
Де Вор вдигна глава, после се усмихна и сви рамене. Гласът му прозвуча по-меко, по-смирено.
— Е, добре, както кажете, стари приятелю. Но все пак вие грешите. Ние разклатихме дървото. Не виждате ли? То почти падна.
Дъглас отмести поглед встрани, изразявайки с този жест несъгласието си.
— Какво ще правите?
Де Вор погледна към двете папки, сякаш още не беше решил.
— Не зная. Ще унищожа всичко това, предполагам.
— А после?
Де Вор все още гледаше папките, прегърбените рамене и наведената му глава показваха разочарованието му.
— Може би ще отида на Марс.
— На Марс?
Той вдигна глава.
— Казват, че там е бъдещето. Там Седмината нямат много стабилна власт.
— А… — Дъглас се поколеба за момент, след това се огледа още веднъж. — Е, Хауард, мисля, че си казахме всичко, за което бяхме дошли. Сега е най-добре да си тръгваме.
Де Вор се изправи.
— Разбира се. Приятно ми беше да видя всички ви заедно за последен път. Желая ви успех в начинанията ви. И благодаря ви, джентълмени. За всичко, което направихте. Справихте се добре.
Когато се тръгваха, той прегърна всеки един от тях, после се приближи до прозореца и се загледа в назъбения пейзаж от скали, лед и сняг. Все още беше там, взрян в природата, когато десет минути по-късно корабът им се издигна и бавно се отправи надясно. За секунда сянката му премина по отсрещната отвесна скала, след това избухна изведнъж, изригвайки ярка светлина. Въздушният удар, причинен от експлозията, връхлетя след секунда и накара празните чаши по масата да задрънчат.
Той видя как огненото кълбо се издигна в небето, търкалящо се все по-нагоре и по-нагоре, чу как тътенът от експлозията се понесе като мощно буботене надолу към долината и след миг се върна обратно. Милион миниатюрни нажежени до бяло частички обсипаха склона на планината, топяха снега върху листата, където падаха, свистяха и искряха пред прозореца само на една ръка разстояние от лицето му.
Де Вор се обърна. На прага стоеше Леман.
— Какво е това, Щефан?
За момент погледът на Леман премина през него, сякаш той си припомняше отново онова, което току-що беше видял. После пристъпи напред, подавайки на Де Вор някаква бележка. Беше от Дъглас. Писана на ръка. Де Вор я отвори и прочете.
Скъпи Хауард,
Съжалявам, че не се получи. Опитахме. Наистина опитахме, нали? Но животът продължава. Пиша ти просто за да ти кажа, че ако някога имаш нужда от нещо — от каквото и да е, — просто трябва да ми кажеш.
Де Вор погледа бележката още миг, после я смачка на топка и я хвърли. „Каквото и да е…“ Думите бяха лишени от смисъл. Този мъж се беше отказал, предал. Е, сега беше време да се заработи по-надълбоко, по-ниско, да се изгради и възпита нова класа бунтовници. Отново да се разклати дървото на държавата. Да се клати и клати, и клати. Докато падне.
Офицерският клуб в Бремен беше просторно и богато украсено място. Прислугата беше от облечени в тъмни костюми хан, обръснатите им глави бяха постоянно сведени. Те се движеха безшумно между огромните кръгли маси, които лежаха като острови в океан от синьо-зелени килими. Високи пилони бележеха ръбовете на големия централен шестоъгълник, проправяйки по този начин пространство за преминаване между масите като галерия със сводове в древен манастир. На петдесет чи нагоре шестоъгълната ламперия на тавана представляваше мозайка, изобразяваща известни битки, в които победители бяха хан.