— Ами съпругът й? — попита Скот. — Къде беше той по време на всичко това?
— В кабинета си. Четеше Аналекта.
След тези думи избухна гръмък смях и сега главите на седящите по съседните маси се извърнаха към тях.
— Силата. Това е всичко, около което се въртят нещата — каза Еберт. Очите му бяха притворени, на устните му имаше лека усмивка, говореща за разпуснати нрави. — Това е ключът към секса. Силата. Това е нещото, на което тази нощ ще се научи младият Ли Юан. Овладей сексуалността си и светът е твой. Покори й се и… — той сви рамене. — Е… погледнете например Фест!
Смехът отново избухна — тъмен, неприличен.
В този момент на прага на огромната врата на клуба се спря един доста мрачен на външен вид, почти грозен мъж хан, очите му се насочиха веднага в посока към смеха, идващ от намиращата се вдясно от него маса. Той се различаваше от останалите хан в клуба по това, че носеше светлосинята униформа на офицер от службата за охрана, а отличителните знаци на гърдите му показваха, че е капитан. Но независимо от това той си беше хан и когато пристъпи през прага, дежурният офицер се приближи до него и му препречи пътя.
— Извинете ме, сър, но може ли да погледна паспорта ви?
Као Чен се спря, след това се обърна с лице към мъжа, овладявайки чувствата си. Освен това човекът беше в правото си. Затова се поклони леко, извади от горния джоб на куртката разрешителното си и го подаде на офицера. Докато последният го изучаваше със сериозен вид, Чен забеляза как останалите офицери, които не бяха хан, минаваха покрай тях, без някой да им създава затруднения — дори и гостите от други сили за сигурност влизаха и излизаха необезпокоявани. Той почти го беше очаквал. Цветът на кожата, формата на очите му — и двете не бяха на мястото си тук. Почти всички офицери от службите за сигурност бяха хун мао, останали от наемните войски, които се бяха били в името на Седмината срещу тиранина Цао Чин. Тук хан бяха втора ръка хора, слуги, а не управляващи. Но той беше офицер и при това жаден. Имаше право да поседне тук и да изпие една бира. Така щеше и да направи.
Офицерът му върна обратно паспорта, после му отдаде кратко, почти немарливо чест. По ранг Чен стоеше над него, но пък не беше хун мао, така че чинът му не означаваше почти нищо.
— Благодаря ви, лейтенант — каза той, след това си проправи път и заслиза по покритите с плочи стълби, които водеха към основната част на клуба.
Беше изминал половината от коридора, преди да разбере към кого се приближава. Очите на Еберт бяха широко отворени — беше го разпознал. Реши бързо да премине покрай него, но не му се отдаде. След като вече бе подминал с две-три крачки масата, го извикаха:
— Ей ти! Хан! Ела тук!
Чен се извърна бавно, после се върна и се изправи пред Еберт с наведена глава.
— Майор Еберт!
Еберт арогантно се отпусна назад в стола си, на лицето му се появи подигравателна усмивка.
— Какво си мислиш, че правиш, по дяволите, хан!
Чен почувства как се смразява от яд, после си спомни, че е куай. Това бяха само думи. А думите не могат да го наранят. Само ножът можеше да нарани един куай. Той отговори на Еберт спокойно и вежливо:
— Просто дойдох тук след работа. Беше ми горещо и бях жаден. Мислех да изпия една-две бири в бара.
— Помисли си още веднъж. Тук си има правила. Никакви жени и никакви хан.
— Никакви хан?
В момента, в който го каза, разбра, че е направил грешка. Би трябвало да се поклони, след това да се обърне и да си тръгне. Сега вече ставаше въпрос за достойнство. Думите му, достатъчно коректни и безвредни сами по себе си, бяха предизвикали Еберт да се защити. Нямаше значение, че той, Као Чен, имаше право да посещава клуба. Въпросът вече не беше в това.
Еберт леко се приведе напред, гласът му стана твърд:
— Чу ли ме, хан!
Чен се поколеба, после леко наведе глава — страхуваше се да не бъде видян гневът в погледа му.
— Извинете ме, майоре, но аз съм офицер на служба при танга. Със сигурност…
Еберт се наведе напред и плисна питието си в лицето на Чен.
— Ти глупак ли си или какво? Не ме ли разбираш?
Чен замълча, после отново се поклони.
— Съжалявам, майоре. Вината беше моя. Може ли да ви купя друго питие, преди да си тръгна?
Еберт го погледна с дълбоко отвращение.
— Просто си върви, малък хан. Веднага. Преди да съм те смазал от бой.
Чен се поклони дълбоко и отстъпи заднишком, овладявайки болката си; буря от чувства се отразяваше в очите му, но лицето му беше напълно под контрол. Обаче вътре в себе си той кипеше. На врата се обърна, чул смеха им, който се разнасяше от масата и го следваше.