Ван Со-леян се извърна. Идеята не беше лоша, но не за това идеше реч. Целта му беше да намали влиянието на Ли Шай Тун в Съвета, а какъв по-добър начин от противопоставянето на сина му? Ако по същото време можеше да спечели подкрепата на определени влиятелни членове, то още по-добре. Когато собствените му планове дадяха резултат, щеше да им припомни за противопоставянето си на плана.
Обърна се и погледна свирепо към Хун Миен-ло.
— Това е чудовищно. Да се слагат разни неща в главите на хората. Защо? Това едва ли ще ги направи по-различни от машини.
— Наистина, ваше превъзходителство. А хората не трябва да са машини, които да бъдат манипулирани, нали?
Двамата мъже се засмяха.
— Разбираш ме добре, канцлер Хун. Може би даже твърде добре. И мога да те използвам.
Хун Миен-ло се поклони ниско.
— Както обича ваше превъзходителство.
— Добре — Ван Со-леян се усмихна, обърна се и се взря през делтата към далечната куличка на къщата от светлина. — Тогава значи разбираш последната стъпка, която трябва да предприемем, ти и аз?
Хун остана наведен, но думите му се чуха ясно, непреклонно, дори изречени с почти арогантен тон.
— Разбирам… чие хсия.
След като канцлерът си тръгна, Ван Со-леян остана там, наблюдавайки птиците. В началото те изглеждаха незасегнати от отровата, но после първо една, а след нея останалите започнаха да залитат несигурно. Една несръчно плесна с криле в опита си да полети, издигна се на десетина, може би петнайсет чи във въздуха, преди пак да падне тежко на земята. Той се усмихна. Шест птици бяха погълнали отровата. Наблюдаваше ги как известно време се клатушкат, преди да паднат и да замрат. Още птици се събираха над главата му, правеха бавни кръгове в безоблачното небе. След малко те също щяха да се спуснат. И после…
Обърна се, вече уморен от играта — знаеше резултата предварително — и отново влезе вътре.
— Сун! — извика нетърпеливо. — Сун! Къде си?
Сун Ли Хуа, вътрешен шамбелан, пъргаво се появи на вратата с наведена глава.
— Да, ваше превъзходителство?
— Изпрати момичетата. Веднага! Искам да ме облекат.
Сун се поклони и се отправи към изхода, но Ван Со-леян пак го извика.
— Не… Изпрати само една. Знаеш… Ми Фен.
— Както обичате, ваше превъзходителство. Подсмръкна силно, после прекоси стаята до заемащото цялата стена драконово огледало и застана там, вгледан в себе си. Значи брат му не беше добре. Хубаво. Щеше да се почувства много по-зле, преди да мине денят.
Ван Со-леян се усмихна и прокара пръсти през косата си, отмятайки я назад от челото си. После, почти несръчно, извърна глава, показвайки едното си ухо. Тази загадка — загадката кой беше отрязал ушите на баща му — остана неразрешена. Накара Хун Миен-ло да направи внимателно разследване, но то остана безрезултатно. Бяха изчезнали, сякаш никога не са съществували.
Мисълта докара усмивка на устните му. Той се обърна, все още ухилен, и видя момичето.
Ми Фен беше коленичила точно пред вратата с глава, склонена почти до скута й, в очакване на разрешението му.
— Влизай — остро каза той, извърна се от нея и се отправи към огромните гардероби, заемащи едната стена на стаята. — Искам да ме облечеш, момиче.
Тя беше прислужница на брат му, наследена от баща им. В огледалата на гардероба видя колебанието й и пак я погледна.
— Е, момиче? Какво чакаш? Чу ме, нали?
Забеляза объркването й; видя как за момент лицето й се помрачи, преди да наведе глава и да тръгне към него.
Рязко се извърна:
— Как е жилото ти, Малка Пчела? Добре ли служеше на баща ми?
Отново забеляза движението на лицето й; несигурност, може би дори намек за неодобрение. Е, коя си мислеше, че е тя? Беше слугиня, която е тук, за да го обслужва, а не дъщеря на танг.
Тя навлажни устни и проговори с ниско наведена глава и отвърнати очи:
— Какво желаете да облечете, господарю?
„Бяло — почти й отговори той. — Бяло за траур.“
— Ти какво ще предложиш? — попита, докато я изучаваше по-внимателно; забеляза колко добре е оформена, колко крехка е фигурата й. — Какво обличаше баща ми за Съвета?
Тя вдигна поглед към него, после бързо извърна очи, очевидно удивена от това, което ставаше.
— Простете ми, принц Со-леян, но аз съм прислужница на танга. Сигурно…
Той й изкрещя — това я накара да подскочи.
— Млъкни, момиче! Ще правиш каквото ти кажа или изобщо няма да правиш нищо, разбра ли ме?
Тя преглътна, после кимна с глава.
— Добре. Тогава ми отговори. Какво обличаше баща ми за Съвета?