Тя се засмя и се протегна, после посегна надолу и придърпа чаршафите до врата си.
— Аз го отпратих. Ако закъснееш, поне този път ще те извинят. Освен това имаше нужда от сън.
— Но, Фей Йен… — после се засмя, неспособен да й се разсърди. Беше красива и да, той имаше нужда от сън. И още нещо: поне този път щяха да му простят. Дори при това положение…
Обърна й гръб.
— Добре. Но сега трябва да се облека.
Беше на половината път към вратата, когато тя го повика.
— Ли Юан! Моля те! Не разбираш! Аз ще те облека!
Той се извърна. Тя бе слязла от леглото и идваше към него.
— Ти? — той поклати глава. — Не, любов моя. Такава работа не отговаря на положението ти. Нека да извикам прислужничките.
Тя се засмя, после обви врата му с ръце.
— Няма да направиш такова нещо, принце мой. Искам аз да те облека. Искам да ти служа. Както една съпруга трябва да служи на господаря си.
При тези думи той усети през него да пробягва слаба тръпка.
— Но аз… — Целувката й го укроти. Той слабо склони глава. — Както желаеш.
Тя се усмихна.
— Хубаво. Но първо трябва да те изкъпя. В края на краищата не можеш да отидеш в Съвета, миришейки като дом на удоволствията.
Той се засмя несигурно, после, като видя как му се усмихва и тя, усети несигурността да пада от него. Беше невъзможно да й се сърди дори когато думите бяха грешно подбрани, защото и това беше част от чара й — острото удоволствие. Тя изглеждаше като порцелан, но в мрака беше огън; черни крила от огън, плющящи диво над него.
Когато той излезе, тя се огледа из стаята.
Беше странно женствена стая, не приличаше на стаите на братята й. Нямаше седла, нито холограми на бойни оръжия. На тяхно място стояха красиви керамични съдове, в които растяха най-изключителните миниатюрни дървета и храсти. А вместо тежки мъжки цветове всичко беше в по-меки тонове, деликатно подбрани, за да допълнят цветовете на градината отвън. Погледна и себе си, доволна от това, което вижда, после прекоси стаята и седна зад бюрото.
Положи лявата си ръка върху широката му повърхност, след това я вдигна изненадана. Близна малките песъчинки, залепнали по дланта й, и разбра. Естествено. Той беше писал.
Стана, после се върна при леглото и взе спалния му халат. Хрумна й да го облече, напъха ръце в ръкавите и завърза тънкия колан около кръста си. Беше й твърде голям, но въпреки това се почувства някак си в правото си да го носи. Засмя се, след това седна на леглото и бръкна в джоба, за да извади сгънатия лист хартия.
Прочете го. Два пъти, после — и още веднъж.
Стихотворение. За нея? Така трябваше да е. Тя потръпна, след това грижливо прокара върха на езика си по горните си зъби.
Да. Сега можеше да го види: щеше да бъде всичко за него. Крайно необходима. Негова съпруга. Във всичко негова съпруга.
Онова, което бе казала, беше вярно. Или почти вярно. Той я беше върнал от смъртта. От смъртта на всичките й надежди и мечти. Беше й върнал това, което винаги бе искала.
А в замяна?
Усмихна се и още повече пристегна халата около себе си. В замяна щеше да бъде негова жена. И това преди всичко. Помощничка и съветник. Негов първенец и главен адвокат. Негова любовница и когато той имаше нужда — майка.
Да, точно това беше ключът към Ли Юан. Беше го разбрала, когато той бе положил глава между гърдите й; тогава осъзна, че онова, което той иска, е майка. Или поне някой, който да бъде майката, която никога не беше имал. Е, щеше да му бъде майка — наред с всичко останало. А след време…
Тя потръпна и пъхна стихотворението обратно в джоба на халата.
След време щеше да има собствени синове. Седмина синове. И всеки от тях — танг. Засмя се и се изправи, оставяйки халатът да се свлече от нея, докато стоеше там гола, предизвикателно вдигнала ръце. Там! Това беше мечтата й. Мечта, която не бе споделяла с никого.
Изглеждаше невъзможно, но сега го виждаше ясно. Така щеше да стане. Да, но първо трябваше да бъде практична. Първо трябваше да стане всичко за него. Щеше да го помоли тази вечер, след като ще са правили любов. Щеше да го изкъпе и да измие косата му и после, когато е най-отпуснат, щеше да падне на колене пред него, молейки го да й позволи да му служи по този начин.
И той щеше да се съгласи. Естествено, че щеше. А след това тя щеше да го моли пак. „Прислужничките — щеше да каже, — трябва да ги отпратиш.“ И той щеше да го стори. И после щеше да бъде неин. Напълно, безпрекословно неин.
Нежна Върба и Сладък Дъжд разговаряха помежду си и се смееха, когато влязоха в стаята, но като видяха Малка Пчела, просната на леглото си по корем, замълчаха.