Де Вор бързо превключи каналите на ръчното си устройство, за да е сигурен. Всичките три бяха изключени, трансмисионните сигнали — мъртви. Усмихна се, прибра комуникатора в гащеризона си и последва хората си по моста.
Вътре откри нещата доста напреднали. Нивото беше запечатано и всичките четири големи транзитни асансьора — осигурени. От едната страна на пода лежеше по лице редица пленници със завързани ръце и крака. Повечето от затворниците бяха само отчасти облечени, а двама — дори съвсем голи. Единствено петимата от дежурния взвод бяха напълно облечени, но дори и те се бяха оказали твърде изненадани, за да открият огън. Под тях хората му се придвижваха през нивата, осигуряваха всички основни входни точки към арсенала, изолираха всички останали защитници, разпръснали се из тези най-горни нива.
Сега много зависеше от това, как се справят Пин Тяо петдесет нива по-надолу. Ако те успееха да запечатат бараките и да задържат вратите им, всичко щеше да бъде наред. Но дори и да не успееха, загубите щяха да са по-скоро техни, отколкото негови. Той се нуждаеше от оръжията, вярно беше, но тук имаше нещо много по-важно. Нещо, което не си бе направил труда да спомене на срещата.
Обърна се и извика при себе си лейтенанта.
— Кой от тези е дежурният капитан?
Лейтенантът премина покрай редицата, после спря и се наведе да докосне гърба на един от полуоблечените мъже.
— Добре. Отведете го в дежурната стая.
Докато двама от хората му повдигаха капитана под мишниците и го влачеха навън, Де Вор се обърна към Леман. От всички тях той изглеждаше най-добре в простите дрехи на Пин Тяо, които носеха.
— Щефан… Ела тук.
Леман прекоси залата, после го последва в дежурната стая.
Капитанът беше оставен да седне на един стол с гръб към тях. Един от мъжете усърдно го връзваше през гърдите и краката.
— Кои сте вие? — поиска да узнае той, докато Де Вор влезе. — Не сте от Пин Тяо. Мога да го видя въпреки дрехите ви и онези символи с риби на вратовете ви. Твърде сте пробивни, твърде добре организирани. Онази измет не би знаела как да проникне и в склад за храна.
— Твърде сте прав, капитане — каза Де Вор, заобиколи, седна на ръба на масата и го погледна.
Очите на мъжа се разшириха.
— Де Вор!
Де Вор се засмя меко, после даде знак на двамата мъже да излязат. Когато вече ги нямаше, той погледна покрай мъжа към Леман, който кимна и се обърна, за да заключи вратата.
— Добре — усмихна се Де Вор. — Сега на работа.
Капитанът го погледна предизвикателно.
— Каква работа? Нямам работа с вас. Де Вор.
— Нямате? — Де Вор бръкна в джоба на гърдите на гащеризона си и измъкна нещо малко, плоско и кръгло с бяло калъфче като на дамска пудра. Погледна към капитана и се усмихна. — Имате хубаво семейство, капитан Сандърс. Красива жена, двама великолепни синове и момиченце. Е, малката е божествена. Прекрасно малко нещо.
Ужасен, Сандърс наблюдаваше как Де Вор отваря калъфчето и активира холограмата вътре.
— Хванали сте ги? — Сандърс вдигна поглед към Де Вор, преглътна сухо, после пак погледна малката холограма на семейството си: забеляза измъченото изражение на лицето на жена си, начина, по който момчетата се гушеха в нея.
Де Вор се усмихна.
— Както казах. На работа.
— Какво искате.
— Шест цифри и пет букви.
Сандърс разбра веднага.
— Асансьорът…
— Да.
Беше секретен асансьор за един човек, който слизаше надолу от това ниво до равнището на загражденията. Беше го виждал веднъж, когато инспектираше Хелмщат, преди единайсет години. Сега щеше да използва онова, което знаеше.
Сандърс се поколеба, втренчил се в холограмата.
— И ако аз го направя… те ще бъдат свободни?
— Естествено. — Де Вор затвори калъфчето и го плъзна обратно в джоба на гащеризона си. — Може да ме смятате за предател, капитан Сандърс, но аз все още съм човек, който си държи на думата.
Сандърс изучаваше Де Вор малко по-дълго — в очите му съмнението се примесваше със страх — после кимна.
— Добре. Но няма да ви помогне.
— Няма? — Де Вор се понаведе малко напред. — Е, ще видим, нали? Просто ми дайте кода. Аз ще свърша останалото.
На пет хиляди ли на изток, в обширния дворец в Астрахан на брега на огромното вътрешно море, Седмината провеждаха съвет. Както обикновено не седяха около грамадна маса, а на ниски, удобни столове, подредени в кръг в единия край на помещението. Поведението им изглеждаше непринудено, сякаш бяха приятели, срещнали се да пийнат и да поговорят за старите времена — въпреки че тук в такива случаи се взимаха всички важни политически решения. Зад танговете на обикновени столове седяха онези синове, които присъстваха — всичко четирима, включително синът на Ли Шай Тун, Ли Юан — а на бюро зад Цу Ма имаше двама писари. На това второ за деня заседание най-сетне бяха стигнали до основния въпрос: проблема с конфискациите. Цу Ма тъкмо привършваше речта си, наведен напред в своя стол, думите му — като силно ехо от онези на Ли Шай Тун.