— … но това ще е глупаво. Няма по-добър начин да се сложи край на цялата тази горчивина и съперничество. С един удар можем да стабилизираме пазара и да успокоим онези, които иначе може да се почувстват засегнати от щедростта ни към другите, които бяха на наша страна.
Цу Ма спря и погледна кръга от другарите си тангове самоуверено, на устата и в очите му се появяваше усмивка.
— Ето защо нямам колебания да подкрепя предложението на Ли Шай Тун. Системата с управителите ще доведе до края, който търсим.
От страна на по-възрастните тангове се чу одобрително мърморене, но дори и когато Цу Ма се отпусна назад, Ван Со-леян се наведе напред, кръглото му лице — изпънато от гняв, очите му — твърди. Заговори горчиво, оглеждайки се ядно, предизвикателно.
— Мога ли да повярвам на това, което чувам? Не водихме ли току-що война? Война, която с помощта на небето спечелихме. Ако това е така, защо трябва да се страхуваме от горчивината на враговете ни? Защо трябва да търсим начин да ги успокоим? Те биха ли направили същото? Не! Биха ни унищожили. И после какво? Какво биха ни предложили? Нищо! Нито дори честта за достойно погребение. А сега вие седите тук и се притеснявате за враговете ни и за техните чувства. Е, аз казвам: забравете ги! Трябва да възнаградим приятелите си! Публично, за да могат всички да видят. Какъв по-добър начин да увеличим подкрепата за Седмината?
Вей Фен седеше на крайчеца на стола си, лицето му беше мрачно, ръцете му — протегнати в жест, който издаваше отчаянието му от думите на Ван.
— Това са глупави приказки, Ван Со-леян! Лоялността не може да се купи. Тя е като дърво. Дълги години трябват, за да порасне. Според вашата схема ние би трябвало да си купуваме приятелите. — Той се изсмя презрително. — Това би редуцирало приятелствата ни просто до бизнес, делата ни — до пазар.
Ван Со-леян се взря във Ву Фен, очите му се присвиха.
— Че какво не е наред в пазара? Не е ли същият този пазар, който ни дава властта? Сега да бъдем честни — каква е истината? Любовта на поданиците ни ли ни подкрепя или е властта, която упражняваме? Има ли някой тук, който да не се страхува от ножа на убиеца? Има ли сред нас поне един-единствен, който би се разходил без охрана из най-долните нива? — Ван се изсмя презрително и се огледа наоколо. — Е, тогава питам пак: какво не е наред с пазара? Вей Фен казва, че говоря глупости. Моите уважения, братовчеде Вей, но мислите му не са безполезни. Прав сте да говорите за лоялността като за дърво. Така беше. Но Войната повали горите. Не можем да чакаме дузина, дори петнадесет години да израснат новите семена? — Той поклати глава. — Ние тук сме реалисти. Знаем как стоят нещата. Няма време такава лоялност да порасте отново. Времената са се променили. Жалко е, но…
Той спря и протегна ръце.
— Така. Нека да попитам пак. Какво е лошото на това, да наградим приятелите си? Ако това ще доведе до край, ако ще отгледа вид лоялност — защо се питаме какво е онова, което кара човек да остане лоялен? Любов, страх, пари… накрая е само силата, с която управляваме.
След като той приключи, настъпи миг на тишина. Ли Шай Тун беше гледал надолу към ръцете си, докато Ван говореше. Сега вдигна очи и след като хвърли поглед към Цу Ма и Ву Ши, се обърна към Съвета:
— Чух какво каза моят братовчед Ван Обаче по този въпрос трябва да вземем решение. Трябва да определим политиката си тук и сега. Предлагам този въпрос да бъде поставен на гласуване.
Ван Со-леян се взря в него за момент, после погледна надолу. Тогава значи нямаше да има отлагане? Нито по-нататъшен дебат? Сега щяха да искат гласа му? Е, в такъв случай щеше да им го даде.
Цу Ма се облегна напред и извади малка пура от кутийка в сребърно и слонова кост, поставена на облегалката на стола му. Небрежно вдигна поглед.
— Значи сме съгласни, братовчеди?
Ван Со-леян погледна към него, видя как другарите му тангове вдигат ръце и после отново ги свалят.
— Добре — обяви Цу Ма, — тогава нека бързо да вървим към…
Ван заговори, прекъсвайки Цу Ма.