— Извинете ме, братовчеде, но дали не забравихте нещо?
Цу Ма срещна погледа му, видимо озадачен.
— Моля?
— Гласуването. Не попитахте кой е „против“.
Цу Ма се засмя неловко.
— Моля…?
— Вдигнаха се шест ръце. Обаче тук са седем, нали?
Ван Со-леян се огледа наоколо си, за да види какъв ефект са произвели думите му върху другарите му тангове. Като толкова много други неща, те не бяха очаквали това. Всички решения на Съвета бяха единодушни. Така беше в продължение на сто двадесет и шест години. До днес.
Тишината наруши Ли Шай Тун.
— Искате да кажете, че желаете да гласувате „против“? След всичко, което казахме?
Вей Фен, седнал до него, поклати глава.
— Не е правено — тихо каза той. — Просто не е нашият начин…
— Защо не? — попита Ван, като предизвикателно се вгледа в него. — Ние сме Седмина, а не един, нали? Защо гласът ни трябва да е единствен?
— Вие не разбирате… — започна Цу Ма, но Ван отново го сряза.
— Съвсем правилно разбирам. Мое право е да гласувам „против“, нали? Да протоколирам противопоставянето си на тази част от политиката?
Цу Ма се поколеба, след това кимна едва-едва в съгласие.
— Добре. Тогава това е всичко, което искам да направя. Да регистрирам несъгласието си с избрания от нас курс.
На бюрото зад Цу Ма секретарят, Лун Мей Хо, беше записал всичко, което се каза, за официалния протокол, натопената му в мастило четка се движеше бързо надолу по страницата. Помощникът му до него вършеше същото, дублирането осигуряваше точността на протокола. Сега и двамата бяха спрели и вдигнали погледи с удивление.
— Но това вече беше сторено, братовчеде Ван. Всяка дума, изговорена тук, се записва. Вашето несъгласие… — Цу Ма се намръщи, опитвайки се да разбере. — Искате да кажете, че наистина желаете да гласувате „против“?
— Толкова ли е трудно да се разбере, Цу Ма? — Ван погледна покрай танга към писарите, гласът му изведнъж се втвърди. — Защо не записвате, ши Лун? Казал ли е някой „стига“ на тези речи?
Лун погледна в гърба на господаря си, след това наведе глава, за да запише набързо думите на Ван. До него помощникът му правеше същото.
Доволен, Ван Со-леян седна назад, забелязвайки как другарите му тангове го гледат сега или се споглеждат помежду си, несигурни как да действат. Жестът му, безрезултатен сам по себе си, все пак ги беше шокирал. Както бе казал Вей Фен, такова нещо не бе правено. Не и в миналото. Но миналото беше мъртво. Това беше нов свят, с нови правила. Още не ги бяха усвоили. Въпреки всичко Войната не бе ги научила на нищо. Е, той щеше да промени това. Щеше да притисне носовете им към глупавата им реалност.
— Още нещо — каза тихо.
Цу Ма вдигна очи и срещна погледа му.
— Какво има, братовчеде Ван?
Остротата в гласа на Цу Ма го накара да се усмихне вътрешно. Беше ги разклатил — дори обичайно непоклатимия Цу Ма. Е, сега щеше да ги разтърси много добре.
— Просто дреболия. Процедурен въпрос.
— Давайте…
— Просто това. Принцовете трябва да напуснат. Сега. Преди да обсъждаме по-нататъшните дела.
Видя израза на ужас на лицето на Цу Ма; видя го, отразен от всяко лице в този свободен кръг. После стаята избухна в гневни, противоречиви гласове.
Де Вор се беше подпрял, докато асансьорът падаше бързо — с едната ръка се държеше за дръжката от месинг и кожа над главата си, а с другата люлееше отрязаната глава срещу бедрото си. Веднага бяха замразили врата, за да спрат кръвотечението по униформата му, и бяха отстранили клепачите. След време ретиналният модел щеше да се унищожи, но засега беше достатъчно добър да излъже камерите.
Когато асансьорът забави, той се приготви, като повдигна главата пред лицето си. Когато спря, постави дясното око срещу идентификатора в стената пред него, после го отмести и вкара кода. Три секунди, след това вратата се заотваря със съскане. Пъхна главата под мишница и измъкна оръжието си.
— Какво става горе?
Охраната на бюрото се обръщаше към него с усмивка, очаквайки Сандърс. Едва бе произнесъл думите, когато Де Вор откри огън и го изхвърли от мястото му. Вторият от охраната излизаше от странична стая, като в ръцете си балансираше поднос с три чаши ча. Хвърли подноса настрана и посегна към оръжието на кръста си, но Де Вор беше твърде бърз. Той залитна назад, после падна и замря.
Де Вор пресече стаята до бюрото и остави главата върху него, след това се огледа наоколо си. Нищо не се беше променило. Всичко беше, както го помнеше. За единайсет години дори не бяха помислили да променят процедурите. Бяха творения на навика, хора на традицията. Де Вор се изсмя презрително. Това беше най-голямата им слабост и причината, поради която щеше да спечели той.